Кое ме кара да ходя на църква? Вместо да мързелувам вкъщи и да закусвам бавно в неделя, аз ставам рано, прекосявам "Оборище" от единия до другия му край и се озовавам в Руската църква. И не просто в неделя, а винаги, когато има празник. Отивам там, където всекидневието е прекъснато и царува друго време, друг смисъл. Където е пълно с радост и сериозност, каквито шумът на живота отвън не ти позволява да чуеш. Кое ме кара да се връщам тъкмо там, в Руската църква, всеки път, отново и отново, след дълги пътешествия и животи по света, в други градове, по други улици и в други църкви? Кое ме кара да знам, че там е моят дом, откъдето няма да ме изгонят, където няма да ме погледнат с недоумение - коя съм, въпреки дългото отсъствие, където няма да ме смъмрят или просто да ме оставят незабелязана?
Отговорът е сложен. Господ ме е довел в тази църква преди десет години неслучайно. При тези свещеници, при този изповедник, при този хор, при тези свещарки и в тази енория. И в Лондон, и в Кеймбридж, и в Будапеща, където съм живяла, свещениците са чудесни проповедници, хорът пее много хубаво, служителите в храма са любезни. И все пак, никъде не съм се чувствала у дома, никъде не съм била жива част от това тяло, което заедно живее живота си, онзи живот, празничния, радостния, пълния с надежда.
Само тук, в Руската църква, съм си у дома.
И това е заради личното отношение на всички. Заради изповедника ми, отец Николай, заради отец Симеон, заради дякон Сава, заради хора, заради свещарките. И... заради цялата енория. Заради всички тези останали хора, с които заедно се причастяваме, заедно се молим, заедно се радваме и заедно скърбим. Немалка част от тях са ми най-близките приятели. С тях водя не само най-сериозните и важни разговори, но и са ми най-твърдата опора. И това са все хора, които са се появили в живота ми тъкмо като част от тази енория. Без тях щях да съм нищожна и безсилна. Те са тези, които ме поддържат и ми помагат да се справям с живота си. Които ме подсещат, когато прекалявам или се излагам, които ме подкрепят, когато се отчайвам, които ми се присмиват нежно, когато се възгордявам... Без укор, с любов. Които ми дават пример със своя живот, даже когато е напълно различен от моя в момента.
Ето, това е, което ми помага да ходя на църква и да не изпадам в леността на всекидневието и в отчаянието от собствената си незначителност, всичко това заедно, тази енория, това живо тяло, без което църквата не е църква, не е нищо. Господ ме води в църквата, но енорията ми помага да не се отклоня, да не закриволича повече, да не бъде оставена сама на себе си и да изпадна в съмнения.
И тъкмо това е разкъсано и разкървавено в момента! Да, звучи патетично. Но нямам други думи, с които да опиша усещането ми при влизането в църквата и при общуването с другите миряни в последните седмици.
Аз се завърнах от моите дългогодишни пътувания с надежда и радост, че най-сетне ще съм си у дома, най-сетне ще спра да бродя по чужди енории, по чужди „семейства” и ще съм си тук, където всичко си е на мястото. Но какво заварих вместо това? Хаос, сивота, самодоволни усмивки, злобни погледи, презрение, театрално богослужение. Напрежение, напрежение, напрежение. От всички за всичко. О. Сава – изгонен, о. Николай – тормозен, преместен, отдалечен от всички ни, о. Симеон - между чука и наковалнята, половината от близките ми енориаши с децата си ги няма, другата половина се присвиват, все едно изпитват физическа болка. А сред тях преминава по някое самодоволно „царствено” лице. Настоятелят безчинства тихо, секретарят о. Зотик безчинства шумно. Лъжат, обвиняват, плетат интриги, заплашват, унижават, гаврят се с о. Сава и с о. Николай. Към миряните не поглеждат, те не са важни и без това. Най-много да ги погледнат с презрение. „Хората идват и си отиват, свещениците идват и си отиват”. Този израз на настоятеля ми се набива в главата от всичките разкази, които слушам денонощно. Не мога да проследя, а и не искам да повтарям всички безумия, които чух откакто съм си дошла преди един месец. Всеки ден се случва нещо ново и по-страшно.
Какво искаме ние? Кои сме ние? Вече не знам! Знам, че преди руснаците и българите се черкуваха заедно, причастяваха се заедно, молеха се заедно. Имаше лоши погледи понякога, имаше дърляне за забрадките при идването на нов настоятел, имаше групичка ентусиасти „за честото причастяване” и други, които гледаха с неодобрение. Не всичко е било идеално, не всички са били единодушни. Може би напрежението е тлеело, а аз не съм искала да го видя. А може би, както във всяко семейство, конфликтите са били все пак всекидневни, незначителни, а същественото е бил съвместният евхаристиен живот, възможен с компромиси.
Сега вече няма едно „ние”. Сега сме „ние” и „те”. Едните, „ние”, не могат да понесат разделението, не искат да го понесат, не искат да приемат, че заветът на дядо Владика ще бъде стъпкан, че това, че сме се причастявали заедно, нищо не значи, че църквата ще се раздели на „радикалните руснаци” и другите – „по-меките” руснаци и българите. Не искат да приемат, че може църквата да се дели на етнически принцип. Не искат да допуснат генерализирането на стереотипни руснаци и българи, които да бъдат насъсквани едни срещу други. Другите, „те”... не знам какво искат. Само чувам от тях – „пост, е, смирете се!” Но както ще се смиряваме, така тези „те” си позволяват да крещят и обиждат публично най-благия човек, когото познавам, нашия дякон, който все търси оправдание за тях...
И ето, че тук идва и въпросът за душите ни. Кой е фарисеят? Да не излезем ние? Дали всичко това не разкрива и най-черните дупки в нашите души? В моята душа? Мога ли да не се възгордея от това, че виждам, че те безчинстват? Мога ли да целуна Кръста от ръцете на онзи, който вреди и съсипва изповедника ми, най-близката ми приятелка и църквата? Мога ли да се причастя от ръцете на другия, който злосторничи, злослови и лъже? Мога ли да продължа да ходя, неделя след неделя, и то не кога, ами през Великия пост, в очакване на Пасха, там, в сивотата и напрежението, и да не избягам панически другаде, където е прогонен изповедникът ми и където ще видя част от лицата, които доскоро са правели църквата дом? И ако всичко това се случи, няма ли да се окаже, че съм се предала, че съм се отказала? Че съм потърсила удобното, лесното? И съм позволила неправдата от това един дом да бъде разрушен, да възтържествува? И същевременно, няма ли да се окаже, че съм се възгордяла невиждано от това, че съм прозряла, кое е правдата? Как човек успява да не погуби душата си всред всички тези страсти?
Не знам! И ме е страх от това, което предстои. Ето, това постигат игумен Филип и неговият секретар Зотик. Страх и свито сърце. И дълбоко презрение! Но аз отказвам да преминавам така през Великия пост! Знам, че това, което се случва, е неправда. Неправда спрямо волята на владика Серафим, спрямо енориашите, едновременно спрямо „нас” и „тях”, спрямо всеки от нас лично и спрямо Христос. Да, тази неправда може да доведе до нещо добро, защото за Господ няма нищо невъзможно, а ние не можем да гадаем, каква е волята Му. Но знам, че въпреки това трябва да изкажа тази неправда пред всички. Иначе ще се превърна в лъжец и съучастник.
