През последните дни на старата година и първите на 2012 в медийното пространство се наблюдава невиждано досега оживление от страна на родните интелектуалци в защита на Българската православна църква. Статията на журналистката Велислава Дърева „Войната срещу Българската православна църква” (тук) е част от диалога на интелектуалците за мястото на Църквата в духовните търсения на съвременните българи. Централна тема в дебатите е отварянето на досиетата на висшия клир, по която дебатът все още предстои. Затова редакцията на „Двери” остава отворена за публикуване на още мнения.
1. „Предавам ти попа!” – трябваше да извикаш с все сила, щом видиш свещеник, и да сключиш пръсти - „заключ!” – против уроки. Като деца играехме тази игра, но аз не разбирах какво означава „предавам ти попа”, и попитах баба ми Велика, македонката, а тя, импозантна като катедрала, каза, че това не е игра, и „Я виж, чедо, колко векове свети Георги убива змея, а колко малко кръв е изтекла”, и после ми чете от Книгата, понеже аз още не можех да чета, и нейният дълбок глас ме поведе из мрака на Гетсиманската градина, а свети Георги възпря своя кон и се заслуша...
Много по-късно разбрах, че „предавам ти попа” е отглас от едно жестоко време, отглас-разказ за една мрачна история, превърната (колко подло!) в детска игра. За да се превръща отново и отново в позорно зрелище, в сензация за три дни. Защото не е игра, а война самоубийствена...
„Предавам ти попа!”...
2. ЗДРДОПБГДСРСБНА
Зад тази умопомрачителна абревиатура се крие Законът за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската Народна Армия.
Истинското име на този „закон” е още по-дълго:
Закон за разгрома на националната сигурност; за убийството на българското разузнаване и контраразузнаване (стратегическо, военно, научно-техническо, културно); за съсипването на българската дипломация; за посегателство срещу свободната, независима и самоуправляваща се адвокатура; за ритуалното унижение на почтени личности; за омърсяване на честните и за прикриване на подлеците, що ни учат на морал; за оневиняване на виновните и за опозоряване на достойните; за възхвала на всяко покушение срещу държавата и за осъждане на себеотрицателните, работили за държавата; за опрощаване на престъпленията, извършени от политическата полиция, която е отровната мая и моторът на тайната власт, и за преутвърждаване на тази власт над държавата.
И най-сетне – този закон е инструмент за разтерзаване на Светата Българска Православна и Мъченическа Църква, и за инспириране на нов разкол в Църквата в името на убоги, мерзки, егоцентрични интереси. Заради едната „суета сует”.
Този „закон” прие 40-о Народно събрание на своето 196-о заседание с несмислените гласове на 111 депутати, нито един против и двама „въздържали се”.
Беше 6 декември 2006 г., сряда. Никулден.
Депутатите ще да са бързали, устремени към шарана, който ги очаква нейде. Сигурно заради този устрем не открих из парламентарните стенограми ни един протест срещу онова половин изречение (чл. 3, ал. 2, т. 6), което превръща „ръководителите и членовете на управителните органи на религиозните общности” в подопечни на фамозната комисия по досиетата. Половин изречение, което „задължава” БПЦ и всички (!) вероизповедания да паднат покорно в краката на един карикатурен Торквемада.
3. Само че Конституцията (чл. 13) и Законът за вероизповеданията (чл. 4 и чл. 10) мислят иначе.
Защото:
А) „Вероизповеданията са свободни. Религиозните институции са отделени от държавата. Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание” (Конституция, чл. 13, ал. 1-3).
Б) Изразител и представител на източното православие е „самоуправляващата се Българска православна църква, която под името Патриаршия е правоприемник на Българската Екзархия и е член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква. Тя се ръководи от Светия Синод и се представлява от Българския Патриарх, който е и Митрополит Софийски. Българската православна църква е юридическо лице. Устройството и управлението й се определят в нейния устав (ЗВ, чл.10).
В) Държавната намеса във вътрешната организация на религиозните общности и религиозните институции е недопустима. (ЗВ, чл. 4, ал. 2).
Повтарям:
БПЦ е самоуправляваща се, тя е отделена от държавата, държавата няма право да се меси в нейните дела, както и в живота на всяко едно вероизповедание. А колосалните 1,5 млн. лв., които държавата дава на държавата (в лицето на Дирекцията по вероизповеданията) за реставрация, стигат колкото да боядисаш един храм и да му смениш керемидите.
(Една вметка: Силно загрижената държава щяла да проверява съдбата на тези 1,5 млн. лв., щото така пожелал Тренчев, пък желанието му събудил Христо Латинов, предводител на свещеническия синдикат към „Подкрепа”, а в предишното си битие – управител на „имотите” на лъжесинода, на онези 250 църкви и манастири, които разколниците заграбиха от БПЦ.)
4. „Горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда” (Матей, 18:7)
5. За дългоабревиатурестият „закон” цялата тази „досада” няма значение. И за депутатите, които приеха „закона” няма значение.
И за усърдната комисия, която излъчва усещането за някакво порочно свещенодейство няма значение.
И за всички, които пищят в захлас; броят сламките в чуждото око; пресмятат алчно имотите на Църквата; плащат на жалки отрепки да клеветят най-вулгарно български духовници; демонстрират лицемерна набожност; наричат Негово светейшество „Максим”, като да е продавачът в кварталния магазин; спазват стриктно 7-те смъртни гряха, а 10-те Божи заповеди презират, което не им пречи да се изживяват като морални стожери на обществото; не различават монах от свещеник; не знаят как да се прекръстят; не са и надниквали в Библията, „щото е много дебела”; влизат в храма, щото е модно, пък може и на телевизора да ги покажат; „вярват”, когато е разрешено и не вярват, когато е забранено; и с един сладострастен блясък в очите очакват поредното шоу, поредното зрелище, поредното ритуално жертвоприношение върху олтара на собственото си безкнижие и духовна пустош.
Едните не знаят ни Конституция, ни Закон, ни Канон. Другите, овластените, знаят, но съзнателно, умишлено и целенасочено експлоатират масовото невежество - този най-коварен инструмент на всякое беззаконие.
Това са бесовете.
Те вилнеят, мърсят и съдят.
И викат „Покайте се, покайте се!”. А те се не покайват, защото се имат за безгрешни.
И разтерзават Църквата - основното градиво на българската държава, упованието на българската душа, опората на българския народ.
Така на 6 декември 2006 г., посред Рождественски пости, навръх Никулден, разколът възкръсна.
Минаха 5 години. И никой до момента не е сезирал КС. Ни президент, ни депутати, ни главен прокурор, ни ВАС, ни ВКС. Никой.
Не знам дали са безразлични, гузни или отмъстителни. Но са съучастници.
И само Църквата отказа да се подчини на един антиконституционен закон. И не заради себе си. Заради държавата.
6. „Но те още по-силно закрещяха: разпни Го!... Минувачите Го хулеха...Също и първосвещениците с книжниците се присмиваха” (Марк, 15: 14, 29, 31)
7. През 1998 г. разколът в БПЦ завърши канонически – с решенията на Всеправославния надюрсдикционен събор; през 2002 г. завърши юридически – с приемането на Закона за вероизповеданията; през 2004 г. завърши фактически – с отстраняването на разколниците от храмовете; през 2010 г. приключи съдебно и международно-правно, когато Европейския съд за правата на човека в Страсбург плесна през ръчиците противоканоничния лъжесинод. Разколниците поискаха 1 милиард и 400 милиона лева плюс 107 храма. И не получиха нищо. По-точно - получиха, каквото заслужиха – забвение.
Междувременно други отглеждаха призрака на разкола. За да има разкол вечен. Защото войната срещу БПЦ никога не свършва. Тази война продължава вече 67 години.
8. Сталинският режим разбираше властта само по един начин – като пълен контрол. Щом е власт, трябва да е всичката. Безразделна. Над закона. Над държавата. Над народа. И над човека, над неговите мисли, чувства, мечти, надежди. Над книгите, които чете, над музиката, която обича, над думите, които пише. Над неговата душа. За да контролира човека и да се разпорежда с живота му. За да го притежава.
Целите на режима бяха откровени и брутални. Без притворство. БКП не си и помисляше да изобразява набожност. Но знаеше, че никога няма да бъде пълновластна, ако не срази нещо, което не е власт. А много повече.
И това е Българската православна църква. Която трябваше да бъде превзета, омаломощена и подчинена на капризите и въжделенията на властта, на една партия. Защото всеки авторитарен режим се има за божествен и държи да го възпяват и от амвона.
9. Псевдодемократите от СДС се правеха на силно набожни и загрижени за Църквата, и се молеха по ъглите, та да ги виждат човеците. Но не от любов към Господа. А заради най-цинични политически интереси. СДС разбираше политиката единствено и само като власт. Не като обществено служение. А щом е власт, трябва да е всичката. В синята колекция от власти винаги е липсвало нещо, което не е власт. А много повече.
И това е Българската православна църква.
За СДС Църквата беше политическа власт, която трябва да бъде заграбена. Вражеска крепост, която трябва да бъде превзета и оплячкосана. Не Господ водеше СДС. А най-брутални икономически и политически интереси. И меракът да бъде възпяван и от амвона като божествен. Затова хвърли БПЦ в драмата на разкола, и охраняваше разколниците с цялата сила на всичките видове власт, и ги вдъхновяваше, насърчаваше и финансираше.
10. „И целият народ отговори и рече: кръвта Му нека да е върху нас и върху чедата ни” (Матей, 27: 25)
Продължението - тук
„Предавам ти попа!”...
2. ЗДРДОПБГДСРСБНА
Зад тази умопомрачителна абревиатура се крие Законът за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската Народна Армия.
Истинското име на този „закон” е още по-дълго:
Закон за разгрома на националната сигурност; за убийството на българското разузнаване и контраразузнаване (стратегическо, военно, научно-техническо, културно); за съсипването на българската дипломация; за посегателство срещу свободната, независима и самоуправляваща се адвокатура; за ритуалното унижение на почтени личности; за омърсяване на честните и за прикриване на подлеците, що ни учат на морал; за оневиняване на виновните и за опозоряване на достойните; за възхвала на всяко покушение срещу държавата и за осъждане на себеотрицателните, работили за държавата; за опрощаване на престъпленията, извършени от политическата полиция, която е отровната мая и моторът на тайната власт, и за преутвърждаване на тази власт над държавата.
И най-сетне – този закон е инструмент за разтерзаване на Светата Българска Православна и Мъченическа Църква, и за инспириране на нов разкол в Църквата в името на убоги, мерзки, егоцентрични интереси. Заради едната „суета сует”.
Този „закон” прие 40-о Народно събрание на своето 196-о заседание с несмислените гласове на 111 депутати, нито един против и двама „въздържали се”.
Беше 6 декември 2006 г., сряда. Никулден.
Депутатите ще да са бързали, устремени към шарана, който ги очаква нейде. Сигурно заради този устрем не открих из парламентарните стенограми ни един протест срещу онова половин изречение (чл. 3, ал. 2, т. 6), което превръща „ръководителите и членовете на управителните органи на религиозните общности” в подопечни на фамозната комисия по досиетата. Половин изречение, което „задължава” БПЦ и всички (!) вероизповедания да паднат покорно в краката на един карикатурен Торквемада.
3. Само че Конституцията (чл. 13) и Законът за вероизповеданията (чл. 4 и чл. 10) мислят иначе.
Защото:
А) „Вероизповеданията са свободни. Религиозните институции са отделени от държавата. Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание” (Конституция, чл. 13, ал. 1-3).
Б) Изразител и представител на източното православие е „самоуправляващата се Българска православна църква, която под името Патриаршия е правоприемник на Българската Екзархия и е член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква. Тя се ръководи от Светия Синод и се представлява от Българския Патриарх, който е и Митрополит Софийски. Българската православна църква е юридическо лице. Устройството и управлението й се определят в нейния устав (ЗВ, чл.10).
В) Държавната намеса във вътрешната организация на религиозните общности и религиозните институции е недопустима. (ЗВ, чл. 4, ал. 2).
Повтарям:
БПЦ е самоуправляваща се, тя е отделена от държавата, държавата няма право да се меси в нейните дела, както и в живота на всяко едно вероизповедание. А колосалните 1,5 млн. лв., които държавата дава на държавата (в лицето на Дирекцията по вероизповеданията) за реставрация, стигат колкото да боядисаш един храм и да му смениш керемидите.
(Една вметка: Силно загрижената държава щяла да проверява съдбата на тези 1,5 млн. лв., щото така пожелал Тренчев, пък желанието му събудил Христо Латинов, предводител на свещеническия синдикат към „Подкрепа”, а в предишното си битие – управител на „имотите” на лъжесинода, на онези 250 църкви и манастири, които разколниците заграбиха от БПЦ.)
4. „Горко на оногова човека, чрез когото съблазън дохожда” (Матей, 18:7)
5. За дългоабревиатурестият „закон” цялата тази „досада” няма значение. И за депутатите, които приеха „закона” няма значение.
И за усърдната комисия, която излъчва усещането за някакво порочно свещенодейство няма значение.
И за всички, които пищят в захлас; броят сламките в чуждото око; пресмятат алчно имотите на Църквата; плащат на жалки отрепки да клеветят най-вулгарно български духовници; демонстрират лицемерна набожност; наричат Негово светейшество „Максим”, като да е продавачът в кварталния магазин; спазват стриктно 7-те смъртни гряха, а 10-те Божи заповеди презират, което не им пречи да се изживяват като морални стожери на обществото; не различават монах от свещеник; не знаят как да се прекръстят; не са и надниквали в Библията, „щото е много дебела”; влизат в храма, щото е модно, пък може и на телевизора да ги покажат; „вярват”, когато е разрешено и не вярват, когато е забранено; и с един сладострастен блясък в очите очакват поредното шоу, поредното зрелище, поредното ритуално жертвоприношение върху олтара на собственото си безкнижие и духовна пустош.
Едните не знаят ни Конституция, ни Закон, ни Канон. Другите, овластените, знаят, но съзнателно, умишлено и целенасочено експлоатират масовото невежество - този най-коварен инструмент на всякое беззаконие.
Това са бесовете.
Те вилнеят, мърсят и съдят.
И викат „Покайте се, покайте се!”. А те се не покайват, защото се имат за безгрешни.
И разтерзават Църквата - основното градиво на българската държава, упованието на българската душа, опората на българския народ.
Така на 6 декември 2006 г., посред Рождественски пости, навръх Никулден, разколът възкръсна.
Минаха 5 години. И никой до момента не е сезирал КС. Ни президент, ни депутати, ни главен прокурор, ни ВАС, ни ВКС. Никой.
Не знам дали са безразлични, гузни или отмъстителни. Но са съучастници.
И само Църквата отказа да се подчини на един антиконституционен закон. И не заради себе си. Заради държавата.
6. „Но те още по-силно закрещяха: разпни Го!... Минувачите Го хулеха...Също и първосвещениците с книжниците се присмиваха” (Марк, 15: 14, 29, 31)
7. През 1998 г. разколът в БПЦ завърши канонически – с решенията на Всеправославния надюрсдикционен събор; през 2002 г. завърши юридически – с приемането на Закона за вероизповеданията; през 2004 г. завърши фактически – с отстраняването на разколниците от храмовете; през 2010 г. приключи съдебно и международно-правно, когато Европейския съд за правата на човека в Страсбург плесна през ръчиците противоканоничния лъжесинод. Разколниците поискаха 1 милиард и 400 милиона лева плюс 107 храма. И не получиха нищо. По-точно - получиха, каквото заслужиха – забвение.
Междувременно други отглеждаха призрака на разкола. За да има разкол вечен. Защото войната срещу БПЦ никога не свършва. Тази война продължава вече 67 години.
8. Сталинският режим разбираше властта само по един начин – като пълен контрол. Щом е власт, трябва да е всичката. Безразделна. Над закона. Над държавата. Над народа. И над човека, над неговите мисли, чувства, мечти, надежди. Над книгите, които чете, над музиката, която обича, над думите, които пише. Над неговата душа. За да контролира човека и да се разпорежда с живота му. За да го притежава.
Целите на режима бяха откровени и брутални. Без притворство. БКП не си и помисляше да изобразява набожност. Но знаеше, че никога няма да бъде пълновластна, ако не срази нещо, което не е власт. А много повече.
И това е Българската православна църква. Която трябваше да бъде превзета, омаломощена и подчинена на капризите и въжделенията на властта, на една партия. Защото всеки авторитарен режим се има за божествен и държи да го възпяват и от амвона.
9. Псевдодемократите от СДС се правеха на силно набожни и загрижени за Църквата, и се молеха по ъглите, та да ги виждат човеците. Но не от любов към Господа. А заради най-цинични политически интереси. СДС разбираше политиката единствено и само като власт. Не като обществено служение. А щом е власт, трябва да е всичката. В синята колекция от власти винаги е липсвало нещо, което не е власт. А много повече.
И това е Българската православна църква.
За СДС Църквата беше политическа власт, която трябва да бъде заграбена. Вражеска крепост, която трябва да бъде превзета и оплячкосана. Не Господ водеше СДС. А най-брутални икономически и политически интереси. И меракът да бъде възпяван и от амвона като божествен. Затова хвърли БПЦ в драмата на разкола, и охраняваше разколниците с цялата сила на всичките видове власт, и ги вдъхновяваше, насърчаваше и финансираше.
10. „И целият народ отговори и рече: кръвта Му нека да е върху нас и върху чедата ни” (Матей, 27: 25)
Продължението - тук
