Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (41 Votes)
Прот. Алексий Уминский
Много сложна и разнообразна година. Която по нов начин сложи отношенията между Църквата и обществото. Защото като че ли никога досега не е имало толкова антицърковни публикации, антицърковни изказвания, изхождащи не само от хора, които определят себе си като невярващи, нецърковни хора, които принципно се отнасят с подозрение и недоброжелателство към Църквата, но и от хора, смятащи себе си за православни християни.

Имам предвид, например, няколко статии за Църквата от Дмитрий Биков, включително  „Дебели глави”. Или статията на православния християнин Соколов-Митрич „Много малка вяра”. Всички тези статии и изказвания, според мен, говорят за нещо много важно. И независимо как ние се отнасяме към тях, те са много полезни за Църквата. Трябва просто правилно да ги чуем.

Вслушването в този глас на критика, раздразнение, неприемане, изобличаване, обвинение, често справедливо, често несправедливо, предизвиква у нас само една реакция: ние не подлежим на критика, ние сме извън подозрение, на нас никой няма право ТАКА да ни говори, никой няма право да ни показва грешките, пропуските, или недай си Боже, греховете. Ние имаме отговор! Трябва да принудим тези хора, ако не да млъкнат, то поне да ни се извинят.

А на мен ми се струва, че трябва да бъде различно. Разбирам това явление по следния начин: всички хора, които така напрегнато и критично се отнасят към Църквата, предявяват претенции към нея не защото не обичат Църквата, а именно защото, подсъзнателно, те смятат Църквата за своя. Дори и да не са вярващи, дори и да са далече от нея.

Защото за последните двадесет години Църквата наистина направи много, за да се прояви в Русия именно като Църквата на този народ.

Направено беше достатъчно много – дори само възраждането на разрушените храмове, колкото и да ни говорят, че не трябва да позлатяваме куполите и да украсяваме иконостасите – дори само това, че бе възстановено разрушеното, оскверненото, униженото, показа на целия свят и на цялото ни общество, че Църквата е Църква на този народ, на тази страна. Днес отношението към нея е толкова болезнено остро именно защото, искаме или не, всички я възприемат като нещо свое!

И това трябва да бъде за Църквата нещо много, много ценно, а именно, че за огромен брой хора Църквата не е нещо, което не ги интересува, на което могат да не обърнат внимание, да го изключат от своите интереси, от своя живот – не, тя ги тревожи, вълнува ги, те не могат да се примирят и да я приемат в нейния неидеален вид, в нейната човешка природа, с която външно тя най-вече е известна.

Ние знаем Църквата отвътре такава, каквато ни я е дарувал Христос, ние знаем Църквата чрез Божията любов, която се излива над нас като нейни чеда. Останалото пък общество знае Църквата чрез нас, чрез нейната човешка природа. А тази човешка природа много често е непривлекателна.

И фактът, че на това реагират, че това поражда сред хората неприятно усещане за Църквата, говори единствено, че от нас очакват много, че въпреки всичко на нас продължават да се надяват и чакат някакъв глас, че искат да чуят от нас нещо истинско, човешко, правилно, нещо, което вълнува хората днес, сега. Да чуят това слово на разбираем език, в понятни за тях категории – за справедливостта, за човешкото достойнство, за живота на гражданина в тази страна, в това общество, за социалните проблеми, които ни обкръжават. Те могат да бъдат ясно назовани – патриархът забележително се обяви срещу корупцията, наричайки я една от причините за колосалното напрежение в обществото.

И това наистина е така. Ние наблюдаваме страната, в която живеем и която току-що премина през едни избори и се готви за други, и виждаме, че след толкова многото години на т. нар. стабилност населението на тази страна намаля с няколко милиона души, че след т. нар. борба с корупцията същата увеличи своите размери. И още много-много други неща, които вълнуват нашето общество и принуждават хора със съвсем различни възгледи, начин на мислене, политически и религиозни убеждения да се консолидират, за да изразят своя протест.

Днес, както ми се струва, обществото изразява не политически, а нравствен протест. И да слушаме, че хората, излезли днес на митинги, са тези, които са купени от загниващия Запад, които са платени от режисьорите на оранжевата революция – всичко това е твърде опростенческо и много несправедливо по отношение на тези хора. Защото днес хората изразяват не политически, а нравствен протест.

Изразяването на нравствен протест е една от необходимите функции на Църквата, когато е важно да чуеш от Църквата глас, подкрепящ търсенето на истината, нежеланието да живееш с лъжата, желанието да не живееш с лъжата. Днес, според мен, това е основното съдържание на мислите и на чувствата на хората – както вътре в Църквата, така и извън нея.

Ето защо тези т. нар. антиклерикални настроения, тези антицърковни изказвания ми се струват много необходими, дошли много навреме за нас.

Ние просто трябва да се отнесем към тях много правилно и да ги чуем, а не да се страхуваме от тях, нито да им се чудим, трябва да се вслушаме, трябва в някакъв смисъл да бъдем благодарни: на Дмитрий Биков, който може би не много умело изрази това в своите статии, но затова пък много искрено и живо, защото той более с душата си за Църквата, защото му се иска Църквата, към която принадлежи, която обича, да бъде Църква на целия народ. Затова и той в своите статии пише, че днес няма друга сила, нито друго спасение за тази страна освен Руската православна църква, но тя също трябва да чува, какво се случва в обществото, трябва да бъде открита, в това число и към възможността за такива нападки, и да не се страхува от тях.

От какво да се боим, ако с нас е Христос? Как може да се страхуваме от каквито и да било оскърбления, унижения или някаква неправда по наш адрес, ако с нас е Христос и нашият живот е съобразен с Него и с Евангелието? Ако пък нашият живот не се определя от Христос и от Неговото Евангелие, то тогава трябва да се крием зад затворени двери, защото – ако не принадлежим на Христос, а само си придаваме такъв вид – е срамно да излезем сред народа. А ако се стараем да живеем по Христос, няма да се боим от тези неща, готови сме да признаем своите грешки, готови сме да признаем своето несъвършенство, готови сме да контактуваме с това общество, да влезем в диалог с него.

Светейшият патриарх призова властите към диалог с обществото. Много важно е и много правилно беше този призив към властите да излезе от устата на патриарха. Струва ми се, че е необходимо той да бъде отнесен също и към Църквата – за да чуе тя своя народ и да го чуе правилно. Ние сме длъжни да видим и да почувстваме това, което днес става в обществото, да усетим от какво е разтревожено то, какво очаква то от Църквата.

Non parlo, non sento, non vedo

Събития имаше твърде много. И много от тях трагични, непоносимо трагични.

Като самоубийството на свещеника от Вятска епархия и тоталното – приличащо на сицилианската поговорка „Non parlo, non sento, non vedo” („Не говоря, не виждам, не знам”) – мълчание: затворените врата на архиерея, свещеникът, погребан без християнско напътствие, макар ние да опяваме самоубийци от най-различни социални слоеве и кръгове, разбирайки, че такава трагична смърт може да бъде причинена от всевъзможни вътрешни трагедии, в това число и психически сривове.

Не оказа милост на свещеника и епископът, пребиваващ на катедрата, без да обясни на никого своите позиции – нито на Църквата, нито на народа, нито на общността. Затворена страница ли е това днес или всички ние трябва да помним тази трагедия? Как епископът на тази епархия ще извърши литургия на Рождество? Как ще се причастява заедно с хората? Ами ако на Рождество при него дойдат да се причастят родственици на този свещеник? Как ще ги гледа в очите? За мен това е много голям въпрос. Много голям въпрос!

Как са поставени днес отношенията между епископа и свещеника, между свещеника и неговото паство? Доколко се разбираме един-друг? Доколко умеем да се каем един пред друг, дори и да се е случило нещо страшно?

Та нали се случи най-страшната възможна ситуация! Та нали нашата Църква не познава подобни трагедии през последните десетилетия от историята си – самоубийство на свещеник? И въпросът не е в това, че този свещеник може да е в нещо виновен, че няма най-добрата биография, че е имал личните си недостатъци. Когато обаче биографията се смята за по-важна от човека и някакви външни неща се оказват основни за решаването на неговия живот, това вече е страшно, тъй като ние все пак сме Църква. А Църквата е там, където Христос принася Себе Си в жертва за нашите грехове, за да спаси всички ни.

Епископът пък е образ на „добрия пастир” и затова полага върху плещите си омофора – като заблудена погиваща овца. И ето, че тази „овца” пред очите му завършва със самоубийство. Трудно ми е да съдя, не знам много, но на църковната общност и въобще на хората то изглежда катастрофално. Защото не е разбираемо, как такъв епископ ще може оттук насетне да проповядва Евангелието, да говори на хората за любов, за покаяние, за прошка. За мен това беше едно от най-дълбоките и трагични преживявания през тази година.

Какво още? Още една смърт на свещеник ме порази. Моля се за този свещеник, прот. Алексий, председател на храма в Старий Изборск, който загина (смятам, че именно загина), защитавайки правдата Божия и явявайки чрез себе си образа на немълчащата Църква.

Работата е там, че по това време в Изборск трябваше да се състои честването на 1150-годишнината от основаването на града-крепост и за това бяха заделени големи бюджетни средства, тези средства трябваше да се използват по предназначение. И затова беше решено в Изборск да се изгради културно-развлекателен център с кафене, като за целта се съборят две къщи на духовници от ХІХ век, принадлежащи на храма. Свещеникът, бидейки там предстоятел в продължение на много години, се опита да възпрепятства този план, бореше се за нашето руско наследство, прояви се като глас на Църквата.

Накрая, когато там беше изпратена правителствена комисия, оглавена от вицепремиера Жуков, този батюшка беше повикан и горещо се застъпи в защита на църковното и народно наследство. На което му съобщиха, каза го самият вицепремиер: „Батюшка, ние Ви изслушахме, но ще постъпим така, както сме решили”.

„Помислете за хората” – казал свещеникът и в този момент умрял от разрив на сърцето.

Не последваха нито изявления от местния архиерей, нито църковен протест след събитието, което би следвало да е потресло цялата епархия. А според мен трябваше всички заедно да защитят това място, за да доведат делото на този свещеник до неговия край.

Не чух и не видях и никакъв глас на Църквата, който да се обърне към върховната власт с призив към покаяние.

Да, местният архиерей много добре умее да води борбата със стария свещеник Павел Аделгейм, заслужил защитник на православната вяра, изповедник, който в съветски времена е прекарал дълго време по затворите, защитавайки Църквата. И ето че сега важната задача на този местен архиерей е да смаже и постави на мястото му свещеника, който си е позволил да му каже нещо неугодно. Старият свещеник, инвалид, над 70-годишен сега, е основна цел на борбата на Псковския архиерей.

Тези два епизода на трагична смърт на свещеници през тази година ме потресоха именно с това, че тези смърти се оказаха незабелязани от никого. Както написа забележителният свещеник о. Дмитрий Свердлов, „Отрядът не забеляза загубата на боеца”. За съжаление това са много горчиви, но справедливи думи. И, в моите представи, ние не можем да не отбелязваме това, не можем да го забравим. Ако се отнесем със забрава, то и от самите нас скоро няма да остане нищо... Пък и как ли ще призоваваме към любов, към Евангелието, към изпълняването на Божията правда?

Неотдавна Светейшият Патриарх говори за това, че сме длъжни през цялото време да утвърждаваме Божията правда, че има множество малки правди, за които не си струва да се борим, тъй като нашите малки правди могат да ни разделят един от друг.

Без съмнение това е така. Но има и Божия правда. И ми се струва, че ако ние забравим тези два епизода, ще се отвърнем от Божията правда. Нямаме право за забравим това. Нямат право и местните архиереи да оправдават тези две смърти с каквито и да било житейски обстоятелства, които в този момент са се стекли лошо и неудачно.

За доброто

Доброто беше много. Добро беше това, че излезе книгата на о. Тихон Шевкунов. За мен това е точно толкова добър знак, колкото и антицърковната кампания (вече казах, че антицърковните изявления възприемам като добър знак). Това означава, че огромен брой хора са поискали да прочетат тази книга.

Сега няма да говоря за това, колко хубава е тази книга в литературно отношение, няма да й правя анализ. Важна е обаче реакцията спрямо нея. Тази книга стана дотолкова желана (разбира се, имаше го и съответното представяне), че никога досега книга, написана от свещеник и посветена на духовния, на монашеския живот, не е предизвиквала такъв интерес вън от църковните среди. При това книга, която е скъпа! И която заема първо място по продажби.

Това е знак, че нашето общество – толкова странно и разединено – все пак е готово да чуе гласа на Църквата. Това са просто едни „неплодни ниви – за нас, за Църквата, колосален шанс, може би един от последните ни шансове да бъдем чути. Господ все още ни дава възможност да кажем нещо на този свят, по някакъв начин да привлечем към себе си тези хора с топлота и любов. Ето този знак за мен е голяма радост.

Също толкова удивително, странно и едновременно с това чудесно събитие беше опашката пред Пояса на Пресвета Богородица. За нея бяха казани много – и странни, и справедливи, и изобличителни, и възхваляващи – думи. Един беше написал, че това е религиозна психоза, друг – че ето такава е Светата Рус. Нали обаче в действителност това бяха живи хора, извършили такъв подвиг на вярата, който няма как да бъде подминат!

Сред тези хора имаше всякакви, вероятно и такива, които са били заразени от религиозна психоза, както и други, които подобно на езичници са отивали, само за да се поклонят на нещо, за да им се случи. Видях обаче лицата на тези хора. Лицата на хората, които идваха към Пояса, докато служих там молебен. Хора, чакали със седмици, имаха светли, щастливи, съвсем не уморени лица. За тях стоенето на тази опашка се беше превърнало в постоянно взаимно общение, в постоянна поддръжка на онази същата, толкова стара, толкова древна, апостолска вяра.

За мен това също е радостен знак – знак за всички нас. И антирелигиозната кампания, и Поясът на Пресвета Богородица, и книгата на о. Тихон Шевкунов, и постоянната, жива и много любима за мен дискусия на сайта „Правмир”, която се разгръща около всяка повече или по-малко актуална статия. Като равносметка на годината си казвам: ето, какво още е нужно, за да се отиде при хората и да им се каже слово за Христос, слово живо и действено?

Струва ми се, че в следващата година много може да се измени. Тъй като ние много силно се променяме, тъй като Църквата много отчетливо променя съзнанието си. Жаждата за любов и свобода все повече и повече се оказва желана, все повече и повече си пробива път, подобно на живи кълнове, все повече и повече хора разбират, че живот в Христос има и какво от живота в Църквата им е необходимо. И когато това се случи, то ще може да бъде и споделяно. А това радва.


Превод: Златина Иванова, Борис Маринов

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3khd9 

Разпространяване на статията:

 

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Когато някой е смутен и опечален под предлог, че върши нещо добро и полезно за душата, и се гневи на своя ближен, то очевидно е, че това не е угодно на Бога: защото всичко, що е от Бога, служи за мир и полза и води човека към смирение и самоукорение.
Св. Варсануфий Велики