Заповедта да обичаме враговете си и да се молим за тях е доста недвусмислена. Въпреки това, подобно на много други евангелски заповеди, тя ни оставя широко пространство за разбиране и прилагане. Христос не обяснява подробно кои са нашите врагове, как трябва да се молим за тях и в кои дела е приемливо да проявяваме любов към тях.
Това удивително уважение, което Бог изпитва към нашата свобода, често води хората до недоумение, тъй като не знаят как могат да се молят за някакъв кървав маниак. А още по-малко разбират кога и каква грижа трябва да се полагат за него.
Първото нещо, което прави впечатление, е, че заповедта е лична по своя характер – „за враговете си, … за онези, които те обиждат“. Това рязко стеснява кръга на хората, за които сме призовани да прощаваме и да се молим. Мога да простя на някого, който ме е наранил. Но аз просто нямам моралното право да му простя за злините, които е сторил на някой друг. Предполагам, че молитвата ми в този случай не може да отиде по-далеч от: „Господи! Помогни му да прозре злото, което е сторил“.
Св. Серафим Саровски прощава на враговете, които го осакатяват. Трудно ми е обаче да си представя, че някой човек ще дойде при него и ще се оплаче: „Отче, разбойници ме пребиха и осакатиха!“, а милосърдният старец ще му отговори: „Добре! Иди си, драги, а аз ще се помоля Господ да им прости“.
Нека разгледаме молитвата на Христос. За кого се моли и за кого не отправя молитва. Мълчанието в Евангелието често ни казва толкова, колкото и това, което казва.
Той се моли за онези, които Го разпъват: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят“. Не виждаме обаче молитва за Юда, нито молитва за онези, които Го заловиха и осъдиха. Можем да предположим, че те са разбирали какво правят. (И в същото време Той изцелява отрязаното ухо на един слуга, който едва ли е участвал доброволно.)
Когато се замислих, осъзнах, че никъде – нито в Евангелията, нито в Деянията, нито в Посланията на апостолите – няма молитва за предателя. Когато Юда се самоубива, погребват го не апостолите, които са били призвани да проявяват милост и грижа за враговете и с които той толкова дълго е споделял хляба си, а тези, на които е предал Христос. И не мисля, че това е съвпадение.
Многократно и в не едно от Евангелията чуваме Христос да укорява и дори да проклина книжниците, законниците и фарисеите, които са изопачили Божиите заповеди, но не си спомням да се е молил някъде за тях.
Да, Той идва в домовете им, за да ги призове към покаяние, но именно в това се състои и единствената Му грижа за тях. Той не заявява любовта си към тях, не се опитва да ги накара да се чувстват добре, не „покрива греховете им“, не моли Отца да прости заблудите им. Той доста сурово и рязко изисква от тях да се събудят. И когато вече няма никаква надежда за това, им казва: „Ето, домът ви се оставя пуст!“.
Това любов към врага ли е? Несъмнено. Обикновено обаче не мислим за любовта по този начин.
Още по-дискусионно ми се струва в какво трябва да се проявява грижата за враговете ни, какви са делата, които християнинът е длъжен или може да извършва за тях.
Мога да си спомня само три такива епизода в Евангелието. Първият, притчата за добрия самарянин, ни разказва за милосърдието към врага. Но обърнете внимание – не към тържествуващия враг, който върши зло, а към тежко ранения, изоставения, самотния. Към врага не в момента на неговия триумф, а в момента на неговото поражение.
Този детайл ми се струва много важен. Не мисля, че християнската загриженост за враговете (лични или такива, които причиняват зло на другите) трябва да се простира дотам, че да се наточи брадвата на палача, която се е затъпила, докато е рязал глави, или да му се донесе вода, защото се е задъхал по време на изтезанията. Мисля, че това вече не е милост, а съучастие.
Два други епизода, които могат да се разглеждат като вид проява на грижа за врага: първият е със самарянското село, което Христовите ученици са искали да изгорят с огън, но Той им е забранил. Вторият е искането Петър да върне обратно меча в ножницата и изцелението на ухото на слугата. Отново виждаме милосърдието на силния, отказа от отмъщение, отказа да противопоставим себе си на другия, несъпротивата срещу злото със сила, но не виждаме оправдание на злото, нито духовно единство с този, който го върши. Виждаме съжаление към врага, но не виждаме признание, че той е престанал да бъде враг.
Може би е правилно да се каже: врагът е този, с когото сме готови да споделим мъката му, но не и триумфа му.
Източник: личен профил на автора
