Мобилно меню

4.9477124183007 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (153 Votes)

122Един от най-болезнените въпроси в християнството е темата за прошката.

Някои се сблъскват с факта, че не могат да забравят злото, което насилникът е сторил.

Други посочват, че безкрайното „забравяне“ на злото води до също толкова безкрайното му повтаряне, тъй като „опростеният“ насилник престава да смята злото за зло.

Според мен проблемът се корени в това, че не всички разбират какво е прошката.

Тя съвсем не е същото като оправданието или извинението, т. е. изначално не е свързана с премахване на вината на човека. Оправдавайки някого, ние търсим обяснение за неговите непочтени действия, като го освобождаваме от вина.

Като прощаваме, ние признаваме, че човекът е виновен, но отказваме да съберем този дълг от него. В притчата за немилосърдния слуга (Мат. 18:23-35) Иисус сравнява прошката с опрощаването на дълг.

Анулирането на дълга обаче не означава продължаване на предишните отношения с длъжника. Връщането към тях е възможно само ако длъжникът искрено се разкайва и желае да възстанови щетите.

Простил ли е Христос отричането на Петър? Разбира се. Дали е забравил за него? Съвсем не! „Симоне Йонин! Обичаш ли Ме?“ – пита три пъти Той блудния Си ученик и едва след като вижда покаянието му (скръбта за изгубеното доверие), му казва: „Върви след Мен!“.

Вярвам, че „пътят на прошката“ може да бъде разделен на два етапа.

Първият зависи изцяло от нас и няма нищо общо с поведението на насилника.

Както отбелязва психологът Еверет Уортингтън, това е вътрешен, а не външен процес. Дори не е задължително да е официално помирение. Да простиш означава „да преодолееш страха, горчивината, болката и в крайна сметка да развиеш емпатия към човека, който те е наранил. Да не прощаваме – означава да пазим в сърцето си обида, враждебност, гняв или омраза към насилника“.

Еп. Бътлър говори за прошката като за „процес на преодоляване на възмущението“. Той разграничава гнева, като момент на инстинктивна реакция, от възмущението – като резултат от обмисляне и разсъждаване върху ситуацията, „стабилния и обмислен гняв“. Сиреч като нещо, което се носи в сърцето. Нещо, което подхранваш, отглеждаш и старателно култивираш.

Когато говорим за прошка, имаме предвид именно отхвърлянето на този вътрешен процес на „подхранване на обидата“.

Удивително е, че многобройни съвременни изследвания показват, че чувството на обида и неудовлетвореност е огромно натоварване за организма. И обратно – прошката може да облекчи симптомите на депресия, да подобри настроението и да повиши самочувствието. Един експеримент показва, че искрената прошка дори подобрява имунния статус на пациенти с ХИВ.

Психолозите твърдят, че прошката е умение, което може да се развива и практикува. Моят християнски опит потвърждава това. Методите, предлагани от Църквата, са доста ефективни и съвпадат със съветите на психолозите.

Например, те казват, че е безполезно да се действа логично тук. Прошката принадлежи към емоционалната сфера и не е свързана с логическото мислене. Те съветват да проявим емпатия – да погледнем на насилника като на човек, който може да греши, да се заблуждава (бих добавил – да бъде обект на изкушенията на дявола, също както нас).

Забележете как Христос ни призовава към прошка. Прощавайте, както Отец ви прощава. Бъдете милостиви, както е милостив Отец. Това е призив за благодарност. Същият апел към емоциите, а не към логиката.

Молитвата за вашия насилник или враг е преди всичко приемане на факта, че негативните емоции, които изпитвате, ви пречат. Бихте искали да се освободите от тях. После, това е възможност да изразите негодуванието си. Едновременно отстоявате правото си на недоволство, но и отказвате да „съберете дълга си“.

Филип Янси разказва за подобно преживяване в книгата си Молитва. Години наред той не можел да се отърве от гнева си към човек, който му бил причинил много зло. По-късно, по време на разходките си, започнал да се моли на Бога с произволни думи, разказвайки му всичко, което този човек му е направил. Накрая завършвал с нещо като „Знам, Господи, че очакваш от мен да му простя. Но не мога да се отърва от гнева си. Освободи ме Ти от него!“.

Това продължило няколко месеца, след което той се разсеял с други дела. След известно време, когато си спомнил за своя враг, Янси изведнъж открил, че вече не изпитва никакви отрицателни чувства към него.

Въпреки това освобождаването на сърцата ни от тежестта на омразата и обидата не изисква да се преструваме, че нищо не се е случило.

Митр. Антоний Сурожки казва: „Миналото не отминава и да простиш не означава да забравиш… Миналото остава настояще за нас, докато не бъде изживяно. Това изисква покаяние на грешника и прошка от неговата жертва“. И това е следващият етап от това дълго пътуване.

Бих обърнал внимание на притчата за блудния син.

Бащата не се втурва след сина си, не го моли да се върне. Той изчаква синът да осъзнае какво е направил и сам да дойде при него. В този момент той го приема напълно, дори без да обръща внимание на опитите му да поиска прошка или да изслуша извиненията му.

Моментът на покаяние е много важен. Покаянието като промяна на мисленето, а не само като набор от формални думи. Без него нито бащата бърза да намери заблудения си син, нито Бог бърза да приеме човека, който е отпаднал от Него:

„Който скрива престъпленията си, не ще има успех; но който се съзнава и ги оставя, ще бъде помилван“ (Прит. 28:13).

„Защото, ако ние, след като сме познали истината, самоволно съгрешим, не остава вече жертва за грехове, а някакво страшно очакване на съд и яростен огън, който ще погълне противниците“ (Евр. 10:26).

Това обаче е въпрос на изграждане на по-нататъшни отношения с вашия враг. Моментът на приемането, а не собствено на прошката. Това е дълго пътуване. Понякога продължава цял живот. Но винаги започва с първата стъпка – с желанието и готовността да простиш, освобождавайки сърцето си от бремето на омразата и гнева.

* Източник: телеграм-канал на автора


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/dpcy3 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...
Всеки ден вие полагате грижи за тялото си, за да го запазите в добро състояние; по същия начин трябва да храните ежедневно сърцето си с добри дела; тялото ви живее с храна, а духът – с добри дела; не отказвайте на душата си, която ще живее вечно, онова, което давате на тленното си тялото.
Св. Григорий Велики