Първият пост след ръкоположението на съпруга ми. Трябва да сготвя месо за децата, защото са малки и болни. Пътувам две спирки, за да не си помисли познатата продавачка от кварталния магазин, че ние не спазваме постите. Да не се усъмни. Да не се отврати. Да не се изкуши.
И така за всяко нещо. Защото мисля, чувствам и вярвам, че колкото по-грешни сме, толкова повече трябва да внимаваме да не изкушаваме другите.
За обикновения човек, свещеникът е Божий човек. Всички тези приказки, че е същият грешник като нас не минават. Хората искат да знаят, че той е малко по-различен, малко по-встрани, ако не и по-нагоре от сивия, прашен път на ежедневното, земното, изкусителното. Иначе какъв е смисълът? Според тях, ако този човек не е поне малко по-осъзнат, по-въздържан, по-смирен, какъв е смисълът да го питаме за нас си. Каквото и да се говори, както и да се обяснява, ние искаме от лекаря да е лекар, от учителя да е учител и от духовника да е духовник!
Децата ми знаят, че трябва да са отговорни за поведението си. Не само, както всеки нормален човек е, но и защото всяка тяхна постъпка се свързва пряко с баща им, от там с църквата, от там дори със самия Бог.
Ако детето на свещеника ругае и удря, що за свещеник е това, що за Църква го търпи и какъв е този Бог, дето е излял благодатта Си върху него... Така изглежда пряката връзка за тези, които и бездруго гледат с известен скептицизъм и недоверие към църковния живот.
Децата ни са нормални, буйни, свободни деца. И им е трудно, много трудно понякога... Но се стараят и внимават да не изложат тате, а от там и всичко по веригата. И явно им се получава, след като на фона на протестите за присъствието на Църквата в училищата, техния тате го канят и допускат без никакво недоверие. Дори родители от други вероизповедания беседват с него и искат съвети за децата си.
Синът ми е достоен син на баща си. Убеден, че няма нищо по-хубаво на този свят от това да си свещеник, да „помагаш на Бог”, както се изразяваше от малък. Синът ми вярва, че духовникът е най-силният, умен, мъдър, добър човек, в малкото си детско съзнание.
Утре вече ще го гледат по друг начин, когато каже това. Или когато поиска да бъде ръкоположен. Той вече няма да е горд син на баща си, а ще трябва да се срамува и за двамата.
Ваши Високопреосвещенства, моля, извинете му се!
