Някога обикновени момчета като Гюро Михайлов загиваха на поста си в служба на родината и ставаха пример за мъжество, родолюбие и саможертва. Днес Гюромихайловщината се е превърнала в нарицателно за глупост. Глупост ами, щом това, което продължаваме да наричаме държава, извежда на съд малкото останала държавност в нея.
Преди месец държавата осъди граничен полицай, който изпълни това, което някога беше считано за свещен дълг – да пази държавната граница от нарушители. Осъди полицая за това, че той, защитавайки своя живот и живота на своя колега, си позволи да простреля самозабравил се турски рибар.
Някога знамето беше свещено. В училище учихме, че няма нито едно пленено българско знаме. Че знамето е символ на... За едно парче плат - байрак загиваха десетки, но плащайки с живота си, не даваха този свят символ да бъде поруган от враговете. Като онова нарицателното – Самарското знаме, ушито в Иверския манастир. С лика на светите братя Кирил и Методий от едната и на Иверската света Богородица от другата страна, което окриляше българското опълчение да извършва подвизи и възсъздава държава. Някога знамето беше всичко. Но това е било някога. А днес осъдиха и полицая, дръзнал да напердаши един новоизлюпен българин, позволил си да се гаври с трибагреника.
Някога и думата учител беше свята, дори и апостолите не намериха по-подходяща дума да се обърнат към Господ, а му казваха: “Учителю!”. Днес в Асеновградско пребиха поредния български учител.
Някога светостта беше редом до хората, бележеше техния бит, а усетът за святото даваше стойност на ценностите. Днес светостта е дума, за която е срамно дори да се говори, а заедно с това и ценностите станаха като носни кърпи за еднократна употреба.