Някога обикновени момчета като Гюро Михайлов загиваха на поста си в служба на родината и ставаха пример за мъжество, родолюбие и саможертва. Днес Гюромихайловщината се е превърнала в нарицателно за глупост. Глупост ами, щом това, което продължаваме да наричаме държава, извежда на съд малкото останала държавност в нея.
Преди месец държавата осъди граничен полицай, който изпълни това, което някога беше считано за свещен дълг – да пази държавната граница от нарушители. Осъди полицая за това, че той, защитавайки своя живот и живота на своя колега, си позволи да простреля самозабравил се турски рибар.
Някога знамето беше свещено. В училище учихме, че няма нито едно пленено българско знаме. Че знамето е символ на... За едно парче плат - байрак загиваха десетки, но плащайки с живота си, не даваха този свят символ да бъде поруган от враговете. Като онова нарицателното – Самарското знаме, ушито в Иверския манастир. С лика на светите братя Кирил и Методий от едната и на Иверската света Богородица от другата страна, което окриляше българското опълчение да извършва подвизи и възсъздава държава. Някога знамето беше всичко. Но това е било някога. А днес осъдиха и полицая, дръзнал да напердаши един новоизлюпен българин, позволил си да се гаври с трибагреника.
Някога и думата учител беше свята, дори и апостолите не намериха по-подходяща дума да се обърнат към Господ, а му казваха: “Учителю!”. Днес в Асеновградско пребиха поредния български учител.
Някога имаше управляващи с достойнство, днес достойнството си има строго фиксирана цена. Някога имаше управляващи, готови с живота си да защитават своите идеали. Днес дори президентският идеал си има цена - около 50 000 предизборни лева.
Някога имахме Църква, създаваща личности, светци, днес останахме с една плаха институция, дето дори личния си интерес не може да определи, а камо ли да защити.
Някога бракът беше свещен съюз, тайнство, светиня, образ на връзката между Христос и Църквата, днес имаме семеен кодекс, който се грижи за всичко друго, само не и за семейството. Някога законите стимулираха еволюцията на обществото, днес те фиксират и регистрират неговата разруха, свличайки го надолу.
Някога от нищото създадохме държава, закони, институции, Църква, духовност, светци. Днес това “някога” се превръща в абстрактна история – като географското понятие, където живеем, като институциите, които продължаваме да храним, като поместната Църква, към която продължаваме да се числим.
Някога светостта беше редом до хората, бележеше техния бит, а усетът за святото даваше стойност на ценностите. Днес светостта е дума, за която е срамно дори да се говори, а заедно с това и ценностите станаха като носни кърпи за еднократна употреба.
Някога светостта беше редом до хората, бележеше техния бит, а усетът за святото даваше стойност на ценностите. Днес светостта е дума, за която е срамно дори да се говори, а заедно с това и ценностите станаха като носни кърпи за еднократна употреба.
Някога, когато нещата вече необратимо бяха поели назад, имаше един виц: “Последният да дръпне шалтера на електричеството в България”. Днес последният и да иска, няма какво да дърпа. Днес дори шалтерът, барабар с таблото и жиците вече са в историята - предприемчиви българи ги предадоха за вторични суровини...
