Отношението към святото не може да се преподаде. То трябва да се преживее лично, за да докосне сърцето. Благоговението пред Бога и доброто отношение с ближните срещаме основно в житията на светиите и рядко в живота си. Смятаме, че Десетте Божии заповеди не се отнасят до нас, а са останали в историята. Ние имаме нови заповеди - как да оцелеем в света без Бога. Уви, това не е възможно. Именно в това е драмата на съвременния човек. Поставил си е неизпълнима заповед и затова животът му е отклонен от пътя. Затова и съвсем логично можем да видим повече деца на опашка пред вендинг машина, отколкото за свещи в църквата. Какво получава от машината - захар, която го превъзбужда, какво би получил от свещта - молитва, която го успокоява.
Спокойствието не е никъде около нас и затова ние и децата избираме познатото - безпокойството. Само че забравяме за вътрешния свят, защото, каквото и да е около нас, по-важно е какво е в нас. Дали Христос може да влезе в нас, ако ние не Му направим място? В хаоса от захар и кратки клипчета има нетърпеливост и отказ от общуване с реални хора, защото тези от екрана можеш да изключиш и да смениш, а с реалните е по-трудно.
Децата ни не са наши продължители, а наши увеличители. Ако ние показваме уважение и общуваме с желание с другите, те ще правят същото. Ако ние познаваме себе си и работим за това да сме по-добри и по-зрели емоционално хора, ние ще научим на това и децата си. Стигнахме до гредата и сламката. Ако познаем себе си, ще видим гредата. Дори и да не искаме да познаваме Бога, ако познаем себе си, ще познаем и Него, защото Той е в нас, когато Го потърсим и поканим. А всеки, който иска да става по-добър, може да го направи истински само ако покани Бог да му помогне.
