Днес Църквата стои пред тайната на страданието и свидетелството. Почитаме паметта на всички онези, които в годините на безбожния тоталитарен режим понесоха гонение, унижение, затвор и смърт заради своята вяра, съвест и човешко достойнство.
Тяхната кръв не вика за отмъщение, а за истина. Тяхното страдание не е поражение, а участие в кръстния път на Христос. Защото „ако страдаме с Него, с Него и ще се прославим“ (Рим. 8:17).
В лицето на жертвите на комунизма виждаме не само исторически фигури, а образи на разпнатия човек, отхвърлен от идеология, която замени живия Бог с идолите на властта и страха. Отказът от Бога неизбежно се превръща в отказ от човека.
Паметта за пострадалите е литургична памет – тя не принадлежи само на миналото, а се принася пред Божия престол като молитва и свидетелство. Забравата е духовна амнезия; тя подготвя повторението на злото. Затова Църквата пази паметта, за да изцелява, а не за да осъжда.
Ние се молим не само за упокоение на душите на невинно пострадалите, но и за обръщане на сърцата, защото без покаяние няма възкресение – нито за човека, нито за народа.
Нека Господ, Който е „Бог не на мъртви, а на живи“ (Мат. 22:32), приеме свидетелството на пострадалите в Своето царство и да дарува на нас разум да различаваме духа на истината от духа на лъжата – днес и във всички времена.
Вечна и блажена да бъде паметта им!
