На 4 март тихо отмина една бележита годишнина: 1155 години от признаването на Българската архиепископия, обособена като отделна юрисдикция в рамките все още на Цариградската патриаршия. Това става съвсем официално на събора в 870 г. в Цариград (Константинопол) и е постановено с гласовете на патриарсите и висшите представители на древните патриаршии.
Българската църква оттогава изминава дълъг и нелек, но наистина благословен път през тези 1155 години. Стига до патриаршеско достойнство, което е било оспорвано, отменяно и пак признавано. Както всепризнат е и приносът на нейния клир и монашество за духовното просвещение и усъвършенстване на народа ни.
Историята обикновено помни първите личности в един народ, в една организация (каквато всъщност е и Българската православна църква, макар да избягваме да я наричаме организация и предпочитаме да заявяваме, че тя е организъм, живо тяло, при това богочовешко). А първите личности в една православна църква са патриарсите, архиепископите, екзарсите, митрополитите, епископите. Тук-там някой йеромонах се помни и почита заради големия си принос за църква и народ – напълно заслужено, разбира се.
Архимандритите на БПЦ обаче обикновено и за голямо съжаление остават в забвение. Възрастните хора ги помнят и споменават в молитва и разговор, но и те си отиват, а с тях си отива и паметта за този „втори ешелон“ (извинете за определението, безспорно повлияно от политическото ни ежедневие) на Църквата ни. Те остават тук-там в документите, но вниманието винаги е насочено към „първия ешелон“ на Църквата – епископата.
Ако направим пак едно сравнение с друга йерархична структура – армията, можем да кажем, че в историята на армията остават имената на генералите, големите военачалници. Полковниците кой ги помни? В историческите ни книги ще срещнете тук-там някой офицер, много рядко някой старшина или сержант, или по старому – подофицер. Излишно е да изтъквам, че във всяко дело всеки допринесъл с нещо за успеха му е важен. И макар водачите, „генералите“ или в Църквата епископите (независимо от ранга им) да имат главната заслуга за живота и делото ѝ, добре е да не забравяме и всички онези хора на Църквата от нейните „нижныхъ чиновъ“ (както може да се прочете все още по воинските паметници).
Те по една или друга причина (не непременно поради липса на съответните качества) не са станали епископи, но с ръка на сърцето трябва да признаем, че много от тях „казват назад!“ (разговорен израз за „превъзхождат“) на много от епископите от всички рангове. И това откровено се признава от повечето епископи. Но това признание е отделен въпрос. Тук мисълта ми е да не забравяме и архимандритите на БПЦ и да се интересуваме от техния живот, дело, знания, принос.
Само ще спомена някои имена, които със сигурност са общопризнати заради известните си заслуги за цялата ни Църква, за народа ни въобще. Имената не са подредени хронологически, защото са само за илюстрация:
Архимандрит Калистрат Зографски, архимандрит Калистрат Рилски, архимандрит Атанасий Бончев, архимандрит Методий Жерев, архимандрит Назарий Кокалянски, архимандрит Евтимий Зографски, архимандрит Мирон (Софийски), архимандрит Силвестър Преображенски, архимандрит Никифор Дряновски, архимандрит Климент Рилец, архимандрит Климент Кинов (Троянски), архимандрит Евлогий Рилски и десетки още многозаслужили клирици на нашата Църква.
Разбира се, презимената или прозвищата са ориентировъчни.
Макар и като частна инициатива, вече има издадени два сборника с биографиите на българските епископи. Надявам се някой да се поинтересува и да подреди поне най-известните български архимандити в един „архимандритски сборник“, за да се знаят техните имена и да се помни приносът им за 1155-годишната ни Българска църква.
