В една детска градина присъствах на открит урок по православие – сигурно една от малкото в страната, където има подобни занятия. Идеята на урока беше децата да научат, че в неделя православните християни ходят на църква. Накрая имаше и въпрос към всяко едно дете, който трябваше да затвърди наученото: „Къде ще искаш да отидеш в неделя със своите родители – на църква или в парка?“. Всички деца искаха да зарадват учителката и всяко едно отговори: „На църква!“. Само едно момиченце ги гледаше изненадано и се въртеше на столчето: „Вие пък всички „на църква“, а не може ли в парка?…“.
Запомних тази случка. Тя е добра илюстрация за това как мнозина си представят „полезното действие“ от преподаването на Религия: учителят запознава децата с истините на вярата, а децата, ако са добри ученици, ги усвояват.
Това очакване, според мене, е погрешно. Защо?
Първо, този предмет претендира да е (и наистина е) мирогледен, т. е. той формира мироглед. Нали именно в това се опитваме да убедим обществото – че този мироглед е полезен за него. Също така се опитваме да го убедим, че този мироглед е близък до нашето общество, защото се основава на християнството, което пък, от своя страна, е част от българската идентичност. Сиреч с всички тези аргументи ние всъщност твърдим, че за нас запознаването с православието има смисъл, ако промени мирогледа на подрастващите в положителна посока. Тема на отделен разговор е дали този мироглед е религиозен или не.
И именно понеже става дума за мироглед, ние не можем да искаме преподаването му да бъде като това на математика, български, физика. Именно такъв аргумент обаче звучи най-често сред „апологетите“ на предмета: „Никой не пита родителите дали искат децата им да учат математика и история, а са задължителни! Така трябва да е и с религията, защото и тя е полезна (или даже много по-полезна) от тези предмети!“. Хората обаче усещат, че това сравнение не е правилно, защото ние малко преди това сме ги убеждавали, че става дума за мироглед, а не за „знания“. Затова, лично за мене, такъв аргумент не трябва да бъде използван в публичните дискусии, защото по своята същност той противоречи на основния църковен аргумент за въвеждането на предмета.
Дори и при предметите обаче като математика, физика, история и т. н. съвременната педагогика изисква „новите знания“ да минат през опита на децата – за да ги разберат, усвоят по-добре и, в крайна сметка, да могат да ги прилагат на практика. Вече не работи моделът, в който учителят да стои пред дъската, да съобщава нови и хубави неща на учениците, те да ги заучават, повтарят… и забравят. Най-малкото защото (за разлика от миналото) децата имат възможността да получат много повече информация по дадена тема по много бърз начин и наготово. Училището днес има за цел да помага на учениците да разберат как и защо става дадено нещо, а не просто да бъдат информирани за неговото съществуване. Това важи както за точните науки, така и в още по-голяма степен за хуманитарните.
А къде стои предметът Религия в тази картина?
Масовата представа в църковната среда е, че учителят по Религия трябва да съобщи на децата колкото се може повече нови знания за вярата („които за разлика от тези по математика са спасителни“). А те, ако са добри ученици, ще ги усвоят. Единственото очакване от учителя, ако е добър, е да предостави тези „спасителни“ знания по интересен за едно дете начин – с картинки, песнички и т. н. Както казахме обаче в началото, този предмет е мирогледен. А мироглед не се усвоява, мироглед се формира – това означава да кажеш „да“ или „не“ на някоя идея, като ѝ намериш място в твоя вътрешен свят и сред другите ти идеи. Но човек казва „да“ или „не“ само когато му зададат въпрос. А когато не го питат, си мълчи и мисли за своите си работи. Това още повече важи за децата, които са усвоили в училище „изкуството“ да се абстрахират успешно от всички скучни за тях знания.
Значи, моделът за преподаване на Религия у нас прилича на църковната проповед. Но украсена с картинки. При проповедта свещеникът говори от амвона, енориашите слушат и се поучават. В училище учителят по Религия говори, а децата го слушат, съгласяват се и стават вярващи.
Струва ми се, че за нашите църковни среди е истински подвиг да осъзнаеш, че училището не е храм и не може да бъде превърнато в такъв. Че децата там не са енориаши, които са вярващи и са дошли в храма осъзнато с нагласата да чуят именно проповед.
За един мирогледен предмет като Религия, който се преподава в светска среда (деца от невярващи семейства, с оформен в семействата им мироглед, с различна и често враждебна на християнството ценностна система и т. н.) и през 21 в. (където децата не могат да бъдат обучавани декларативно, с готови знания), единственият възможен начин да се случи градивно присъствие на религиозното образование в училище е то да включва като важен принцип диалога.
Сиреч не проповед от страна на учителката, която вижда класната стая като храм, а себе си в ролята на свещеник, а добър педагог, който реалистично възприема ситуацията и работи в съответствие с реалността, т. е. осъзнава, че учениците не са вярващите пасоми в храма. А в масовото училище те не са и децата, изучаващи СИП Религия днес – защото този избор на техните родители също означава една подбрана среда, по-възприемчива към посланията на християнството.
Своя християнски дух учителят ще прояви, като показва уважение към своите ученици, включително като уважава това, че не са вярващи. Не им налага своето, не плаче и не страда тайно, „че не е спасил детските души“, а разговаря с тях, кара ги да си задават въпроси, които иначе те не биха си задали, нито замислили над тях. Евангелските теми, които са в основата на християнските празници, изучавани в училище, дават чудесна възможност за това. Това означава учителят да се откаже от романтичната (и величава) представа за себе си като „спасител на души“, а да преотстъпи тази възможност на Спасителя. Който, ако намери добре подготвена почва в детската душа, може да посее там семето на вярата.
С други думи, за да бъде адекватно обучението по Религия-православие в днешното българско училище, то трябва да е основано на диалога – не само като педагогически похват, а като фундаментална нагласа. Тази нагласа предполага смирение. Когато става дума за мироглед, това е особено важно. При това диалог не от вида на споменатия в началото въпрос в детската градина – там това работи заради възрастта на децата, за които учителят е неоспорим авторитет. Но в училище отдавна не е така.
За съжаление подобен подход е непопулярен в българската църковна среда. Повсеместна е представата, че вярата „се проповядва“ и останалите трябва да приемат тази „проповед“, защото това е истината. С други думи, движението е еднопосочно: няма разговор, няма диалог, няма уважение към опита и мисленето на другия (защото „той няма вяра, а аз имам“, значи той непременно бърка, а аз съм прав). Тази нагласа е инфантилна. Тя се среща не само в религиозни среди, разбира се. Колкото по-незрял е човек, колкото по-слаба саморефлексия има (а в християнството това говори за духовен проблем), толкова повече иска да се наложи над другия, да го принуди да се съгласи с него. Ако има власт, ще му затвори устата, ако е учител, ще му пише по-слаба оценка, ще каже дори на несъгласния ученик, че е разочаровал Христос.
И така, възможен ли е диалог, когато учиш децата на православие? Не само е възможен, но е единственият подход, при който предметът Религия – ако неговата цел е да формира мироглед – може да се утвърди в българското светско училище. В противен случай той ще бъде отхвърлен като чуждо тяло, като нещо излишно, което не може да стане част от живия организъм.
Проблемът, който стои пред нас обаче, е, че не можеш да дадеш нещо, което нямаш. И Евангелието казва: от препълнено сърце говорят устата. Ще рече, каквато е твоята същност, най-дълбоката ти нагласа към света, към хората и Бога, такова ще бъде и твоето поведение, твоите решения. И нищо различно от това, което изпълва сърцето ти, не можеш да предложиш на другите. Така че, ако диалогът не е „ценност“ в църковния ни живот, ако не обичаш и не можеш да чуваш другия, а различното мнение те дразни, ако „ценност“ е еднопосочното „свеждане на правилната теза“ до останалите, то това намалява шансовете за адекватно организиране на присъствието на предмета Религия в светското училище.
Разбира се, може и да не се задълбочаваме толкова. Може да останем на равнището на пожелателното мислене. Да виждаме света такъв, какъвто ни се иска да бъде, игнорирайки всички „смущаващи шумове“. Да продължим да говорим с лозунги: „Училището е храм!" (и затова чудесно място за проповед), „Всички деца са вярващи, но още не го знаят“ (само родителите им пречат, и други врагове), „Религията прави хората по-добри“ (срв. обаче Мат. 23:3) и т. н. в този дух. Това мислене е декларативно и когато легне в основата на преподаването на религията (и не само), то няма да даде добри резултати – нито за светското ни общество, което би приело такъв предмет да допринесе за възпитанието на децата, нито за онези, които разчитат, че чрез обучението по Религия младите хора ще влязат в храма.
Лозунгите са непригодни за разговор. Те разкриват единствено незрелостта на водещия диалог с тяхна помощ. Всъщност, този тип говорене е отказ от диалог. То показва неспособност да разговаряш с другия, нежелание да го чуеш, липса на истински интерес към него и, в крайна сметка, липса на уважение. Да се говори по този начин за евентуалното обучение по Религия в масовото българско училище е безотговорно.
