На 28 февруари научих от социалните мрежи, че е починал музикантът Янко Маринов. На 49 години – твърде ранна възраст за окончателно сбогуване с този свят, поне според човешките ни представи.
Тъжно е, когато научиш, че смъртта е грабнала с хищните си нокти една талантлива личност. В случая бих си позволил да кажа – ренесансова личност.
Защото покойният Янко беше точно такъв – освен музикант, владеещ богатото пианистично и органно изкуство, пленяващо ушите и сърцата ни, той беше познавач на древни нотации и изследовател на стари музикални ръкописи.
Не мога да кажа, че съм бил твърде близък с Янко, но не бих и отрекъл, че сме контактували не веднъж и дваж, повече благодарение на достиженията на съвременните технологии (което в сегашния век си е направо залог за пълноценност). Дискутирали сме и мои публикации в областта на църковното пеене, на чиято поява той се радваше.
Както отбелязах, една от любимите му теми беше за старите нотации и ръкописи, към които се опитваше да привлече и моето, бих казал, лаишко внимание. Беше готов да обяснява, да те направи съпричастен на една колкото отдалечена от съвремието, толкова и пленяваща сетивата и любопитството ти някогашна действителност.
Мисля си, пак по човешки, колко много губи светът на музиката и изкуството от раздялата ни с хора като Янко Маринов. Не бих искал да занимавам аудиторията с биографичните сведения за покойния класически музикант и византолог. Те са достъпни и в интернет-пространството.
Преди години с Янко сме говорили по повод кончината на двама музиканти и наши общи приятели Александър Касабов (ръководител на Музикалния отдел в Националната библиотека „Св. Кирил и Методий“) и Марио Милушев (композитор и хорист). Те също си заминаха от този свят преждевременно. Едни талантливи, чувствителни и вярващи хора, за които вярата не беше значка на ревера, а истинско съпреживяване. Янко Маринов също не тръбеше за своята вяра под път и над път, но тя личеше от внимателното му отношение към тебе, от усмивката, озаряваща запазилото младежкия си вид негово лице.
Понякога Янко проявяваше и една критичност, към чиито изводи не винаги съм могъл да се присъединя, но това беше той – изтъкан от талант и своя собствена визия по определени въпроси. Сигурен съм, че всеки, който го е познавал по един или друг начин, е бил докоснат от неговия харизматичен изказ и ерудицията му.
Надявам се и вярвам, че там горе ще се срещне със споменатите Сашо и Марио, за да станат част от едно общо музициране, прославящо Господ, дарил ги със Своите таланти.
Бог да прости Своя раб Янко!
