Господин Моцарт, по случай рождения Ви ден на днешната дата през далечната 1756 г. в Залцбург си позволявам да Ви напиша няколко реда (отбелязвам с усмивка, че съм наясно, че четенето не Ви е било любимо занимание[1]).
Преди всичко искам да спомена, че се възхищавам на музикалния Ви талант, благодарение на който и днес хората имат възможността да надникнат отвъд видимото в областта на невидимото, защото в музиката Ви има немалко свидетелства за вечността. А и как да бъде иначе, когато самият Вие сте казвали, че чувате музиката си не на части, както всеки простосмъртен, а като едно цяло. По повод на това бяхте споделили, че сигурно това е най-безценният дар, за който сте длъжни да благодарите на своя Създател.
Знам, че това, че сте роден в деня на великия духовник и богослов, починал в началото на петия век, св. Йоан Златоуст (откъдето сте получил и първите си имена: Йоан Хризостом[2]), е наистина обещаващ старт, осъществен под благословението на светеца, за още по-обещаващ последвал го живот: та Вие на четири години вече свирите на няколко инструмента и съчинявате музика.
Сигурен съм, господин Моцарт, че животът Ви под тежестта на такъв огромен талант не е бил никак лесен – неслучайно си отивате от този свят едва на тридесет и пет години. Наистина обаче си е заслужавало да направите всичко, което сте ни оставили – то надживява всяка лична драма. Неслучайно един наш съвременник, поетът Йосиф Бродски, е казал, че при Вас развитието е изцяло вертикално, нагоре.
Не можем да не му вярваме – достатъчно е да чуем дори само Вашия Реквием – последното Ви произведение, и ще се съгласим начаса. Между другото, православният богослов Павел Евдокимов казва, че в това Ваше произведение чуваме гласа на Христос. Колко важно е това, господин Моцарт, когато сякаш все по-малко имаме възможността и желаем да се вслушваме в този най-важен за нас глас.
Друг пък един богослов, о. Павел Флоренски казва, че в музиката Ви се докосваме до изгубения рай. А стотина години преди появата на тези думи и в синхрон с тях един сънародник на о. Флоренски – великият поет А. С. Пушкин, Ви е нарекъл „херувим, донесъл ни няколко райски песни“ (из драмата Моцарт и Салиери).
Благодаря Ви за това, че музиката Ви е и терапия: пускат я на малките бебета, а също така твърдят, че тя прави слушащите я по-интелигентни и паметливи. Според мене обаче най-важното, свързано с нея, е че тя изгражда нещо наистина безценно – вкус. А това развито чувство към красивото винаги ни е нужно.
Знам, че наглед лековатият Ви характер е създавал представа за Вас като за несериозен човек. Сигурен съм обаче, че зад тази обвивка се е криел истински дълбок човек. Струва ми се, че по друг начин не бихме могли да си обясним и творчеството Ви (над шестстотин произведения!), в което – по думите на Алберт Айнщайн – можем да видим цялата Вселена.
И последно, това, че завършвате печално живота си, погребан в общ гроб, още повече Ви издига в очите ни. Защото сякаш и това е знак, че оценката за нещата, свързани с Вас, е отложена и тепърва предстои. Неслучайно поетът Одън е написал за Вас: „Погребан като просяк в кал и киша / друг като него днес едва ли диша“.
Честит рожден ден, господин Моцарт! Вярвам, че Този, Който Ви е дарил огромния талант, промишлява за Вас и до днес – вече повече от два века, откакто напуснахте този грешен свят.
[1] Швейцарският богослов Карл Барт твърди, че според това, което знаем за Моцарт, той дори в малка степен не се е интересувал от процеса на познание – виж: Барт, К. „Вольфганг Амадей Моцарт“ – В: Бальтазар, Г. У. фон, Барт, К., Кюнг, Г. Богословие и музыка. Три речи о Моцарте, М.: Библейско-богословский институт св. апостола Андрея, 2011. Според В. Марков пък прочетените от Моцарт книги могат да се преброят на пръстите на двете ръце – срв. Марков, В. „Моцарт. Тема с вариациями“ – В: Новый журнал, № 44, New York, 1956, с. 93.
[2] Цялото име на композитора е Йохан Хризостом Волфганг Теофил Моцарт.
