По повод годишнината от кончината на Ловчански митрополит Григорий († 7.12.2000 г.)
Във втората половина на 70-те години на миналия век бях в една синодна комисия от богослови и филолози под ръководството на Ловчанския митрополит Григорий за превод на Служебника (книгата, по която свещениците извършват вечерна, утринна, литургия и т. н.) на новобългарски език. Този превод излезе през 1980 г. и независимо от някои негови слабости се използва успешно и днес.
Комисията се събираше в кабинета на митрополита в Синодната палата и се обсъждаха текстовете на превода. При едно от събиранията владиката се извини, че е малко настинал, и обясни как е станало:
- Снощи, както си копаех градинката в двора на митрополията, изведнъж чух сигнала на „Сънчо“ (десетилетия наред любимо вечерно десетминутно телевизионно предаване за децата с приказка преди лягане, бел. ИЖД). Аз много го обичам това предаване и го гледам редовно. Затова оставих мотиката и както си бях поизпотен, отидох пред телевизора. И така настинах…
Архиереят беше вече над седемдесетте и не беше спортна натура, така че не беше трудно да настине. Но от онзи случай преди близо половин век ми остана едно двойно впечатление: първото е, че владиката сам си копаеше зеленчуковата градинка и не използваше труда на някой по-млад служител; и второ, старецът беше запазил детското в себе си (без да е вдетинен!). А беше наистина добър, човечен владика (последното в никакъв случай не е оксиморон!). Помнят го все още мнозина клирици и миряни в Ловчанска епархия и не само. Бог да го прости!
По този повод, с градинката, си спомних и за един друг владика от онова поколение, макар и по възраст да беше от поколението след дядо Григорий. Става дума за дядо Арсений Пловдивски († 13.10.2006 г.). Той беше от едно поколение с Панкратий Старозагорски, Калиник Врачански, Геласий б. Нюйоркски и пр. И той си имаше градинка със зеленчуци във вътрешния двор на митрополитския дом, която обработваше сам. В което няма нищо лошо, разбира се, но това не пречеше на недобронамерени негови колеги да го коментират с насмешка. Ние пък тях няма да ги коментираме, излишно е.
В първата половина на месец септември 2001 г. бях организирал в Рилския манастир една конференция на учени в областта на Новия и Стария Завет от цяла Европа, имаше колеги и от други континенти. Това бяха тогава светилата на библеистиката, видни хора на науката, по изповедание – православни, римокатолици и протестанти. След конференцията направихме екскурзия до Пловдив и Бачковския манастир. Аз возех с колата си четирима от тези прочути учени, разведох ги из Стария град в Пловдив и им предложих, ако искат, да посетим местния митрополит. Те се съгласиха. Звъннах на вратата на митрополитския дом, след като бяхме минали покрай отрупаната с домати, чушки и пр. владишка градинка. Отвори лично митр. Арсений, покани ни любезно, приветства гостите на немски език. Поговорихме, като му представих гостите и повода за пребиваването им в България, владиката пък накратко запозна чужденците с епархията и делото ѝ. В един момент домакинът предложи да ни почерпи. Каза, че ще предложи кафе, и излезе от приемния салон на митрополията, който му беше и работен кабинет, отрупан с папки, преписки, пишеща машина и всичко подобно.
Минаха около пет-шест минути, в които дообяснявах на гостите за структурата на една епархия в БПЦ, за недостатъчния брой свещеници и нуждата от православна просвета на народа ни. Изведнъж владиката се появи с две табли: в едната имаше чашки с кафе, а в другата – високи стъклени чаши с домашно приготвен айрян. Поисках да помогна, а той ме спря:
- Ти стой там, аз все още мога!
Виждаше се, че може, но ми направи впечатление, че нямаше прислуга или поне някой, който да му помогне в такива случаи. А чужденците после по пътя дълго коментираха, че при католици и протестанти нямало такива владици: гостоприемни, любезни, интелигентни и същевременно съвсем непосредствени в общуването и преди всичко – в живота си.
Аз, да си призная, не тръгнах да ги убеждавам, че при нас всички владици са такива…
