Преди години имаше в Двери един коментар с въпроса „Кой?“ в заглавието. Имаше обидени. Ала имаше и защо да се напише онзи коментар. Защото тези неща са от типа „от препълнено сърце говорят устата“ (Лука 6:45).
Сега пак му идват на човек такива мисли. За епископи е думата, не за митрополити – митрополитите канон и устав не ги лови, затова е по-добре да не се огрешава човек да се занимава с (някои от) тях.
Гледаш и се чудиш: много епископи у нас, повече са на брой от митрополитите. Защо? Гледаш и в Гърция, и в другите съседни страни – викариите са някаква десета част от броя на митрополитите.
Гледаш пак в Гърция (там нещата са най-показателни): няколкостотин архимандрити (от многото хиляди монаси) са покрили показателите за ръкополагане в епископска степен и си чакат кротко реда в предълъг списък. Е, някои от тях са успели „по втория начин“ да издействат включването си в дългия списък, макар че онези, които са ги включили, не са били съвсем съгласни. Повечето от тези архимандрити обаче така си и отиват от този свят – с архимандритска степен и облачение в ковчега, и… по няколко ката архиерейски одежди и корони в дулапите, които сетне други мераклии ги наследяват (колко ли щеше да е любопитна една статистика в това отношение, но по-добре да не се отдаваме на болно любопитство).
И така, от тези стотици архимандрити бива избиран бъдещият митрополит, след което го ръкополагат в епископска степен и той заема поста си. Промъкват се и хора с повече амбиции, отколкото достойнства, но все пак процентът на качествените архиереи е значително по-голям.
У нас някои момчета започват от семинарията да ги прилъгват с класическото: „Ела да те направим калугер и един ден ще станеш владика!“. Пък и някои младежи, като гледат тези лъскави златотъкани одежди и отрупани с цветни камъчета владишки корони, си губят ума (е, и съвестта, но по-късно). Започва надпревара в слагачество и самоунижения, само и само да нахлузят един ден пустата корона!
Само че едно е епископска корона, а друго си е митрополитският пост – в него има и власт, и почит (кой ти гледа тогава вече дали почитта е искрена или лицемерна?!), има и много материални блага, и „вся яже в них“… Затова епископската корона не е всичко. И постепенно се оказва, че не е толкова трудно да се добере до нея всеки амбициозен монах у нас.
Такива мисли ми идват наум, колкото пъти се замисля за ставащото напоследък по висшите етажи на църковното ни ръководство. Имаме петнадесетина-двадесет епископа, станали такива с надеждата да получат и митрополитски пост след време, но колко от тях успяват? Оставям настрана качествата и достойнствата на успелите – нали още древните са измислили лукавото измъкване с израза „победителите не ги съдят“.
Един вече покоен митрополит правеше така: вземе един младеж, издигне го, направи го протосингел и дори викарен епископ, а сетне – като в руския виц за зетя и тъщата: „Сдавай в багаж и потеряй квитанцию!…“, т. е. „не ме интересуваш, троши си главата!“.
Така беше с отец епископ Игнатий (Карагьозов), сетне с отец архимандрит Григорий (Лозев), накрая с отец епископ Йеротей (Косаков). Ако са нямали достойнства, защо ги е издигнал? Или са се проявили отсетне като недостойни? Ами че то винаги денят се познава от сутринта, както казва народната мъдрост. Но ако като епископ на епархията ти си избрал някого и ръка си положил върху него, а после си изпаднал под някакво странично влияние и клеветници са ти променили мнението за клирика, това не те оневинява. Отделен въпрос е, че ако като техен духовен баща си ги изоставил на произвола на съдбата (или на лукавия), ти носиш и отговорност за тях. Случайно ли е, че Иисус Христос е казал едни от най-силните Си притчи за пастирската грижа (Йоан 10:1-14; Лука 15:4-7)? Едната загубена овца повече ли е струвала от деветдесет и деветте, та пастирът е изоставил тях, за да подири и спаси едната? Но важното е да спасиш една душа!
Сигурно си спомнят повечето читатели как в една пролет преди шестнадесет години започна едно масово домашно хиротонисване на викарии. Нарекохме го тогава домашно, защото по нечия (то се знаеше чия) злощастна идея спряха да правят епископите в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“, а ги ръкополагаха по епархии. Защото наведнъж взеха решение за четирима архимандрити и в синода патриарх Максим беше поставен пред свършения факт на познатото ни „мнозинство“ (с други митрополити тогава, естествено). Няма да се спирам на качествата на така ръкоположените тогава и резултатите от тяхното издигане. Който знае, разбира за какво става дума.
Така постепенно съставът на епископите набъбна, но нали никой не вярва на онова глупаво твърдение, че количественото натрупване водело до качествено изменение (подобрение)? Затова и при съставяне на прословутите листи за митрополитски избори се включват най-много половината от епископите. Нещо в тази система наистина куца, само че изводите са за църковен събор, не са за предъвкване тук.
Сега пак се взе едно решение за ръкополагане на нов епископ. „Нарекоха“ го (в това отношение „синодното мнозинство“ има опит) и насрочиха дата на хиротонията: на 7 април – световния ден на здравето. Но понеже това решение, както се видя отпосле, неприятно изненада много хора от епархията, те започнали да пишат сигнали до Св. Синод и до медиите да се спре ръкоположението, защото имали сериозни възражения срещу кандидата. И сега не се знае дали и кога ще стане хиротонията (няма съобщение за отмяната или отлагането й). Пък и не са минали четиридесетте дена от кончината на патриарх Неофит, та в такива обстоятелства не е подходящо да се прави хиротония. Но въпросът за кадровата политика си остава да виси със страшна сила.
