И тъкмо когато вярва, че всичко е вече загубено,
ще служи успешно на Бога,
смятайки обаче, че не Му служи както трябва…Жорж Бернанос
Имало едно време един селски свещеник в една селска църква, пълна със смокове. Преди него имало там друг селски свещеник, негов чичо. Преди него друг, бежанец от войната в Македония и от село, което вече го няма. Бежанец като тези, които мразим сега. Преди него имало йеромонах, игумен и мъченик. Заровили главата му незнайно къде в двора на сегашния храм. Ще се намери някой ден, но светец на светец се открива.
Селският свещеник беше свикнал на самота, както предците си. От онази човешката самота сред свои, … на един Тодоровден само конят се приближи до него за благословия. Едно шарено куче споделяше всичко с него – глупаво, но добро и вярно. Това обаче беше човешката самота. А една друга, съзидателна самота действаше дълбоко в сърцето на свещеника – „самотничеството пред Бога“. По думите на Мешчеринов „човекът – в най-дълбоката си същност – е сам пред Бога. Метафизически, като личност, човекът е свързан с Бога така, че между него и Бога няма никакви промеждутъчни звена. Душата на човека предстои пред Бога сама – без нищо друго, и тази единствена, тази първа връзка на душата с Бога е по-главна и по-силна от всичко на света“.[1]
Този селски свещеник нямаше блестящо богословско образование, нямаше блестящи одежди, нямаше и блестящи видими дарби. Пътуваше със счупено колело за службите въпреки напредналата възраст. Но животът в Христа, Неговата свобода и любов са достъпни за всички и смисълът на съществуването на Църквата – да ги даде на всеки вярващ – е тъкмо в това и в нищо друго. И това самотничество даде плод, вътрешен и невидим. Не всичко беше блестящо, но се вършеше със страх Божи.
Със самотата свикна, но не можа да свикне с разделението. Веднъж, когато болестта беше поизтрила човешкото и беше останало само божественото, самотният селски свещеник каза проповед, приличаща на притча. Притча за огъня на разделението, заплашващ да погълне всичко. И за „секирата при корена“, за да бъде спрян този огън, за да можем с радост да влезем във Великден, Празника на празниците, най-големия празник в света. Това бяха последните му думи.
Останалото е пречистващо страдание и усмивка, докато умираше…
Беше щастлив свещеник, защото в голямата болница в големия град беше болен и го посетиха големи и честни събратя. Те го и изпратиха. Все неща, за които не се чувстваше достоен.
„Блажен е оня, когото си Ти избрал и приближил да живее в Твоите двори, ще се наситим с благата на Твоя дом, на светия Твой храм“ (Пс. 64:5).
… Всичко е благодат (Бернанос).
11-30.03.2024 г.
[1] Петр (Мещеринов), иг. „Одиночество перед Богом“; в превод на български – тук.
