Човекът като че ли е склонен да изпада в крайности и му е трудно да намери „златната среда“ относно човешката свобода, отношенията с другите и позициите по актуалните въпроси на нашето време.
Или иска да бъде над всякакви закони и правила, или мечтае за „здрава ръка“, която твърдо и дори жестоко да ръководи държавата, като твърди, че злото в една система поне ще бъде потиснато и сведено до минимум, ако има репресивен апарат за „предателите“, че дори и „морална полиция“ (като в Иран).
И в двата случая липсва уважението към свободата на човека като личност. Липсва любовта, която Христос завеща на учениците Си.
Светът потъва във войни и несправедливости, защото е изгубил любовта. Различните лидери по света имат някаква си своя визия за идеалната държава, за бъдещето. Но често се опитват да я осъществят, като забравят за Бога, Който е Любов, и за човека. И затова въжделенията им за земен рай се сгромолясват безславно като нова Вавилонска кула.
Задачата на християнина в този двуполюсен модел на света е да проповядва с делата си Христовото учение за любовта и спасението. Защото то е радикално различно от всичко, което човешкият ум е измислял и би измислил някога.
На мене ми е изключително странно увлечението на някои християни днес по тоталитарните режими и системи. Не разбирам как човек може да съвмести заповедта за любовта към ближните и враговете с призивите за „свещена война“, в която враговете трябва да бъдат унищожавани и това дори да се разбира като нещо добро и необходимо.
От друга страна, черно-белият поглед към света и човека е по-близък, по-лесносмилаем, неангажиращ съвестта. Какво облекчение е да имаш ясен враг, да позиционираш тези, които не са съгласни с тебе, към лагера на „лошите“, а съмишлениците си – към „добрите“! Христос обаче не прави така. Той гледа всекиго от нас с безкрайна любов, защото Той самият е съвършената Любов.
Черно-белият поглед към света е следствие от това, че водим война. Война със съвестта си, с близките си, с приятелите и познатите. Не можем да се успокоим и да стоим мирно. Да прегърнем човека, вместо да го унижим и да го нараним. Да го чуем и да го разберем, вместо да крещим, за да ни разбере той (по о. Хараламбос Пападопулос).
В едно свое интервю (тук) о. Алексей Умински твърди, че за човека е безумно тежко да заеме евангелска позиция. Защото, както добавя той, нашата любов винаги е избирателна. Обичаме съмишлениците си и мразим или най-малкото презираме тези, с които не сме съгласни.
Дори да съм заела „правилна“ позиция спрямо актуалните събития на днешния ден, които засягат и Църквата, каква полза, ако не мога да понасям тези, които не са съгласни с мене? Това определено не е християнска позиция. Ако в действията и изборите ми липсва любовта, отсъства и Христос. А изгонила ли съм Го от сърцето си, там се настаняват мракът, страхът и тревожността.
Основната причина да се караме, да се лутаме в тъмното, да се блъскаме в стените, които сами сме издигнали помежду си, е това, че не гледаме към Христос. Не разбираме Неговите заповеди.
В желанието си да защитавам истината (а всъщност често собствените си страсти) съм готова да споря до смърт с някого и да подмина някоя баба, която седи в подлезите на метростанциите и продава плетени чорапки или букети с цветя, за да добави нещичко към малката си пенсия. Или да не се усмихна на човека до мене, който има нужда от прегръдка и може би една добра дума, която да го окуражи.
Прочетох една мисъл, че сме близко не когато стоим един до друг, а когато гледаме в една посока. Можем да се намираме на няколко метра от даден човек (дори в църквата), а всъщност сърцата ни да са безкрайно далеч едно от друго. Както е възможно физически да сме на хиляди километри, а да славим Бога в единомислие „с едно сърце и с една уста“.
Ако махнем черно-белите очила, ще видим човека не само в неговия грях, но и в безкрайната му красота, която грехът е загрозил. Ще открием, че животът му е нанесъл рани, за които не знаем нищо. И засрамено ще наведем глава, защото през цялото време в него сме виждали себе си.
