Съществува една цинична позиция в нашата църква, че човек винаги и във всичко е грешен. Защо тогава да недоволстваме от това, което се случва в църквата?
Всички тези уж благодатни нравствени промени, тези общочовешки ценности, за които говорим с пренебрежение и с половин уста, всичко това е красива опаковка, ни казват здравомислещите клирици. Вземете, който и да е човек, борещ се за общочовешки ценности, и ще откриете, че е пълен с грехове.
В Църквата винаги всичко е било лошо. Когато в Църквата е лошо – това е нормално. После обикновено следва известният цитат от св. Василий Велики, че в Църквата, както и в моето тяло, боли, мирише, и няма никаква надежда.
Разбира се, че това е така. Но и не съвсем така.
Църквата и обществото се хуманизират.
Хайде да се разберем какво обикновено разбираме под хуманизация.
Човешко отношение към човека.
Човекът е ценност. Неговата душа е ценна. И тялото му е ценно. И свободата, обикновената земна свобода – е ценна. Неговите желания и нежелания са важни и ценни. Неговите навици, неговите обичаи, неговите отношения с другите хора – всичко това е ценност.
Още.
Насилието е недопустимо. Насилието на един човек по отношение на друг човек е недопустимо. И физическото и моралното, вербалното, поведенческото, всякакво. Човекът, който заема ниско, дори най-ниското положение в социума, е не по-малко ценен, отколкото този, който заема високо, дори най-високото положение в социалната стълбица. Хората са равни в правото си да получат човешко отношение. На равностойно отношение към себе си като човек.
Може би много неща съм пропуснал. Но това е в общи линии.
Исторически обаче се е получило така, че не представителите на земната църква са хуманизирали обществото, а обратно – обществото е хуманизирало църквата. Просто казано, инициативата за това църквата да придобива все по не йерархично, не придворно, не репресивно лице, а човешко, не е дошла от йерарсите и свещениците. Тя обикновено е изхождала от миряните, често от общността на просветените миряни, които така са разчели Евангелието: че към човека трябва да се отнасяш човешки. С уважение все пак. Това е тази хуманизация.
Не светите отци и не йерарсите са отменили, например робството. Прекрасно са използвали робския труд и са благославяли робството не само в Римската империя, но и у нас, в Русия, чак до 1861 г. Да, Филарет е писал Манифест за освобождаването на крепостните селяни, но е бил против освобождаването им. И Игнатий Брянчанинов е бил против отмяната на робството.
Не са епископите тези, които са решили, че да се бичуват свещениците и да се затварят в тъмница е лошо. Обществото е стигнало до този извод, без помощта на епископите и батюшките. Първо това е направило просветеното общество, само̀, след като е прочело по този начин Евангелието, следвайки обикновено своите западни неправославни съвременници. И затова в православна Русия, например, дворяните не са ги наказвали с бой. А свещениците са ги биели. За селяните е ясно.
Не е била идея на църквата това, че за инакомислие, още повече за религиозно инакомислие, не бива да се убива, а религиозните войни са зло. Светските власти и обществото първи са достигнали до този извод.
Сега нашата родна РПЦ с радост би изпозакрила всички конкуриращи се с нея конфесии, но успя да закрие само Свидетелите на Йехова. И то не за това, за което искаше РПЦ – че неправилно учат за Бога. Не, закриха ги, като измислиха някакви изключително светски причини.
Именно такова социално и хуманистично движение вътре в нашата църква не се забелязва. Поне в Руската със сигурност.
Пожали ли нашият патриарх от бронирания си автомобил или другите йерарси от своите по-скромни коли, но задължително със сини лампи, поне веднъж пенсионерите, на които повишиха пенсионната възраст или бедните заради това, че цените растат?
Осъдиха ли изтезанията в затворите и насилието на службите?
А безправието на свещениците в Църквата? Госпожа Чернега, главната юристка на РПЦ, и сега казва, че трудовото законодателство на Руската федерация не се отнася за свещениците от РПЦ.
С други думи, обществото и държавата се отнасят с по-голямо уважение към хората, отколкото църковното ръководство се отнася към своите пастири. А и пастирите не се отличават с особена човечност към служителите си. Безкрайни унижения, манипулации, ниски заплати.
Когато отидох да уча в семинарията, Санктпетербургската, бастион на либерализма, големият ми син постъпи в университета.
Той се прибираше вкъщи и казваше:
- Представяш ли си, татко, преподавателите говорят с нас на „Вие“. Никой не ни крещи, отнасят се с нас уважително.
Аз обаче не му разказвах как преподавателите в семинарията удрят студентите, как ругаят, как им крещят, колко безправен е семинаристът в така наречената „система“.
Ето това е много ярък пример за това как обществото е надминало църквата в уважението към човека, многократно я е надминало.
Това, разбира се, при нас се случва до голяма степен, защото църквата е поставена от Путин в неестествени непрозрачни условия. Отстрани никой не вижда как архиереи съблазняват момчета в олтарите, а настоятелите крещят на иподяконите в същите тези олтари и на персонала в трапезариите.
На Запад човек може да види много добре как общественият контрол и внимателното спазване на същите тези хуманистични човешки права правят дори от православните тук – църква с човешко лице.
Не църквата сама. А обществото, често пъти нецърковното, чуло някога от Църквата за Евангелието, по-добре от самата църква го е усвоило, и сега принуждава църквата да става все повече евангелска и Христова.
