Имало едно време един сив деспот, който бил подчинен на великия ни цар. Наричали го сив деспот, защото в православната ни традиция нямаме кардинали, а то току-виж някои злоречиви хора го нарекли и сив кардинал. Ама нали сме си много православни, няма как.
Да си говорим правичката, този сив деспот наистина вече бил посивял – според едни от годините, според други от душицата си, не мога да кажа точно защо. Иначе той хич не обичал да му казват „сив кардинал“, може би защото мразел (или се правел, че мрази) папата. Не обичал да го наричат и сив, та затова се возел в лъскави черни каляски, носел лъскави черни дрехи и освен черния и златния никакъв друг цвят не търпял. Златния цвят го понасял, както казвал, „от нямай къде“, само защото „по Божие указание и висша намеса“ бил станал деспот. А като си деспот, трябва да деспотуваш, не можеш да шикалкавиш. Нали затова си „посочен от Бога“ и „избран от висшите кръгове“ (зачертах думата обръчи, за да не дразни).
Този сив деспот, значи, бил толкова умен и още толкова хитър, та не пропускал нищо важно да се изплъзне от зоркия му поглед. Понеже великият цар, както обикновено се случва, бил добър, но стар и болен, сивият деспот му „редял работите“ и му казвал какво и как точно трябва да го направи, кого да издигне и кого да обезглави, кой ставал за деспот и кой не ставал и прочие. И всичко това, значи, от много голяма обич и прекалена почит към великия цар, както сигурно се досещате. Но пък за сивия деспот било много удобно той да посочва бъдещите деспоти, та сетне, когато дойде „денят“, те да го подкрепят, за да бъде коронясан и забулен за велик цар (това с булото не знам как ми дойде тук, може и да не е случайно). Простички сметки, но точни и резултатни.
И както обикновено става в приказките, този сив деспот си имал един шут, дори два. Но той(те) не бил(и) сив(и), а шарен(и) и малко мазни, както е прието за шутовете. Така те избягвали бича и меча, макар че всичко това си е до време. Пък като дойде времето, става „ох!“ и „клъц!“, ама сега няма да ви разваляме настроението с такива реализми.
Този именно шарен и мазничък шут си позволявал да казва някои истини на сивия деспот. Говорел обаче тихичко, защото не обичал ония звуци „ох!“ и „клъц!“. Все пак хората полека-лека научавали, че много от кадруванията на сивия му господар-деспот били поръчкови (ама, че думи са измислили в последно време, значи!). Само че шутът не казвал кой плащал поръчките – или защото това било велика тайна, или защото мразел въпросните ония звуци. А пък хората го слушали шута, слушали и другия негов шарен и мазен партньор, и цъкали с език, тъй като от такива шашми никой не си гълта езика. То библейският мъдрец го е казал отдавна: нищо ново под слънцето!