В деня на св. Трима светители слушах слово на един митрополит, в което той разясняваше стремежа на Църквата ни за живот в единството на вярата, „независимо от народ, език, цвят на кожата или каквато и да е друга наша, човешка разлика“. Замислих се кои са тези наши, човешки разлики и как ги преодоляваме, какви са приоритетите ни при това преодоляване.
Най-лесно разпознаваемите и експлоатираните разлики между православните хора са засягащите народа и езика. На основата на тези разлики възникват поместните църкви и това е особено видно сега, при обособяването на Украинската и Македонската църква. Другият народ с другия език е видимият различен и ние строим духовни и културни мостове към него, за да проявим любовта и истината за единството във вярата и за да следваме завета на светците. Така, мислим, ще имаме добър отговор един ден, ако ни попитат: „Какво направи ти за живота в единството на вярата?“. Но това е така, когато погледът ни е обърнат навън, към „външната политика“. Ако обаче погледнем навътре и ако искаме, можем да видим другите наши, човешки разлики – разликите между енориите ни, духовните ни околии, епархиите ни. Толкова страшни могат да са тези разлики, че да ни карат мигом да ослепяваме за тях – защото изискват от нас изключително активна работа, на която по ред причини може да сме малко способни.
Факт е, че две отделни енории от една и съща епархия, както и две епархии могат да се различават една от друга толкова, че да са като друг народ с друг език. Духовни, културни и работни мостове обаче като че ли рядко се строят или се изграждат твърде неустойчиви. И тук не става дума за естественото гостуване на хора от една енория на храмовия празник на съседна енория или за поклонническо пътуване от една епархия в друга. А за епархийска и общоцърковна политика за общуване и жив обмен на добри благовестителски практики. Все повече и по-често свещенически и младежки групи от епархия А може ходят на работни срещи съответно със свещеници и младежи от епархия Б, В, Г, където да споделят опит, наблюдения, проблеми, решения и идеи за развитие. Прицърковни училища и училищни групи по „Религия“ от различни епархии може да си гостуват и така децата да усещат какво множество почти навсякъде са православните хора и на тяхната възраст (защото за подрастващите е особено важно да са с принадлежност към група и да не приемат етикети, че са „странни“ заради избора си да живеят в Църквата). Прицърковните музикални групи може по-активно да участват в празнични програми и концерти в различни духовни околии и различни епархии; може да се организират съвместни обучения по музикални техники. Може да се съберат още много идеи за общуване и обмен между енориите, околиите и епархиите на БПЦ и да се работи много активно за „живот в единството на вярата“ в родната ни разделена Църква. Защото докато чистиш и облагородяваш междусъседския синор и пренебрегваш зеещата дупка в покрива на собствената ти къща, може да останеш сред руини.
Ще кажете: „ама защо противопоставяш „външната“ и „вътрешната“ политика, като трябва да се развиват и двете?“, и ще сте прави. Нашите човешки разлики между православните общности трябва да се преодоляват с общуване и обща работа във всичко и на всички нива. Но първо е нужно самите православни общности да съществуват устойчиво, да работят активно и да познават и развиват себе в и чрез своето семейство, за да има какво да предложат за обмен на по-далечния роднина. Или приемат ролята на бедния роднина с всичко, произтичащо от това.
На снимката: Деца от неделното училище в столичния квартал „Младост-3“ гостуват на енорията в кв. „Кокаляне“
