Къде е мярата, отвъд която Църквата престава да бъде Църква?
С всеки изминал ден тази мяра на беззаконие и неправда се натрупва. И при всяка нова капка (нова „молитва“, нова лъжепроповед, ново поклонение на кесаря като на Бог, нова „полуерес“) отново и отново се връща мисълта: къде е мярата, отвъд която Църквата престава да бъде Църква и се превръща в клуб за ролеви игри.
Днес, докато размишлявах върху това, изведнъж ми хрумна една неочаквана мисъл. Склонни сме да разделяме света на свои и чужди и да се отдръпваме от онези, чиито думи и действия ни се струват неприемливи. Но това ли е направил Христос?
Той отива в дома на митаря, на един бирник – по нашите стандарти полуразбойник, корумпиран човек. А на онези праведници, които са в недоумение, Той казва: „Не дойдох да призова праведниците, а грешниците към покаяние“.
Той идва в домовете на най-различни хора: както на тези, на които се смята за неприлично да „подадеш ръка“, така и на онези, които са сред „духовния елит“ на Израил, но които самият Той осъжда като „изрисувани гробове“. Митари и блудници, книжници и фарисеи, „водачи на народа“ и „овце, нуждаещи се от пастир“ – Той отива при всеки човек, който е готов да Го призове, независимо какво Той мисли или казва за него. И не виждаме никого, когото Той да прогонва.
Той изобличава горделивите и самодоволните, дава надежда на съкрушените и унижените. Той обаче не отблъсква нито един човек (освен Ирод, който иска да се срещне с Него).
Когато чуваме притчата за изгубената овца се опасявам, че сме подведени от този образ – на една прекрасна пухкава изгубена овца, която трепери сред вълци. Този образ е представен през погледа на един любящ Бог – Пастира, Който не забелязва разкъсаната вълна, заплитанията, тръните, полепналата кал. В действителност обаче под тази овца се разбира всеки човек, който е отпаднал от Бога: изнасилвач, разбойник, убиец и човек, който е готов да приеме и одобри всяка лъжа и неистина. Това включва и поддръжниците на братоубийствената война, нашите заслепени братя и сестри.
Колкото и странно и несправедливо да ни се струва, Христос ни оставя (ако се смятаме за верни) и отива да спаси онези, които със своята слепота се обричат на духовна гибел.
Той не крие това и многократно повтаря в Евангелието: Бог не е справедлив, а милостив. Можем да роптаем срещу Него, както по-големият син роптаеше, не желаейки да приеме блудния си брат, или като работниците, които роптаели, тъй като цял ден се мъчили на жегата, а в края на деня господарят ги приравнил с „работника от последния час“. Ако обаче искаме да бъдем с Него, ние трябва да приемем тази Негова безкрайна милост и да се смирим пред нея. И може би дори да се радваме, когато виждаме колко безгранична е Неговата любов. Това и на нас ни дава надежда за спасение.
Трябва да свикнем с мисълта, че Христос стои сред поддръжниците на войната, не споделя техните мисли и желания, а се опитва да ги промени.
Мисля, че дори и в тези храмове, където лъжата се изрича под формата на истина, където омразата се маскира като любов, и в тези храмове Господ присъства. На нас това ни се струва невъзможно и несправедливо, но Той стои сред изгубените Си деца. Не за да одобрява това, което правят, а за да спаси поне някои от тях.
„Ще забрави ли жена кърмачето си, не ще пожали ли сина на утробата си? Но, ако би и забравила тя, Аз няма да те забравя“ (Ис. 49:15).
Източник: личен блог на автора
