Мобилно меню

4.9469214437367 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (471 Votes)

Освещаване Чикаго 2014Честно казано, не знам дали двете понятия владика и приятел са съвместими. Защото, като погледнеш нашите владици, няма да видиш двама души да са приятели помежду си. Не колеги, а наистина приятели, каквито ние, простомъртните хора, имаме – поне по един-двама всеки от нас. Приятелят е човек, който в нужда се познава (тази поговорка не е случайна!). Той е човек, към когото можеш да се обърнеш във всеки момент, особено в трудните, и той няма да ти каже: остави ме сега, зает съм, нямам време, това (твоят проблем) не ме интересува.

При владиците такива приятелства не се забелязват. Може би защото те са прекалено малка извадка от обществото и то такава извадка, която е съставена от изключенията на безприятелските кариер(истич)ни отношения. Не гледайте, че някой владика отишъл при някого на гости или някой на някого помогнал в добра (или нечестна) работа. Тези привидно приятелски контакти се градят на интереса. И не го наричам взаимен интерес, защото обикновено той не е взаимен, а е компромисен интерес: един ще се пъчи, че дошли много владици да служат на негов празник, ама домакинът се изпъчил най-отпред, за да задоволи владишкото си его. А пък владиката, като е високопреосвещен, такова високо(не)преосвещено е и егото му. Както и да е! Или „нейсе!“, както обичаше да казва дядо патриарх Максим.

На 6 декември дядо Йосиф, митрополит на САЩ, Канада и Австралия, навършва 80 години. Само в българския вариант на уикипедията го водят като Йосиф II, което само по себе си е вярно, защото през втората половина на миналия век в Америка имаше друг владика с името Йосиф (с фамилия Диков), титлата му беше Нюйоркски митрополит. Само че титлите на нашите владици в Америка толкова пъти ги сменяха, та от няколкото души, които владичестваха там, почти няма двама с еднаква титла. Затова, строго погледнато, не трябва да се пише Йосиф I и Йосиф II. Но пък е прегледно!

Дядо Йосиф (Босаков) е роден на 6 декември 1942 г., но тогава на този ден по стария календар се е чествала паметта на св. Александър Невски и на древните светци Амфилохий Иконийски и Григорий Акрагантийски. По онова време Никулден пък беше на 19 декември.

Кръстили го Иван и го записали Иван Благоев Босаков. Не знам в семейството му кой е бил по-религиозен – майка му Милена или дядо му Лазар, съратник на именития му съселянин и български министър-председател Александър Стамболийски. Но така или иначе след основното образование Иван (или Йоно по тяхному) е изпратен в Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“. Макар семинарията тогава да беше интернирана „вдън горите тилилейски“ или по-точно под скалите Черепишки, за нас, които отивахме от цяла България да се учим там, тя беше най-доброто училище, с най-добрите учители, половината докторирали в чужбина, хора с голямо име и славно минало. А че условията бяха едва ли не най-лошите от всички училища у нас, не ни впечатляваше толкова, защото 50-те години на миналия век беше време на всеобща мизерия, време, когато запасите от „преди Девети“ вече бяха се изчерпали и времето „след Девети“ ни научи на търпение в безизходицата.

Селянчето (както сам дядо Йосиф обича да подчертава) Иван беше буден младеж, две години преди мене в семинарията. Учеше се много добре, беше жив, весел, обичаше футбола като своя съученик и адаш Иван Радионов Димов, сега Плевенски митрополит Игнатий. Млади хора бяхме и нищо човешко не ни беше чуждо, но бяхме под непрекъснатото положително влияние на нашите учители, които се стараеха да направят от нас хора с разум и чувство, изучени и нравствени личности. И се получаваше до голяма степен.

А имаше постоянно противодействие на идеологична основа, защото комунизмът беше държавна идеология, сред основните съставки на която беше безбожието. Съответно се полагаха много усилия за нас, семинаристите, да ни изведат „на правия път“ – и чрез лично въздействие, и чрез различни мерки на ограничения. И за да ви стане ясно за какво говоря, ето един пример: дипломите ни не се признаваха от държавата; така че и пишещият, след като завърших Духовната семинария (средно образование) и Духовната академия (висше образование), трябваше да се явявам на приравнителни изпити за гимназия (пак средно образование), за да мога да кандидатствам в университета да уча класическа филология, необходима ми за докторантурата по богословие в Духовната академия!

02Иван Босаков също е минал през тези митарства. И кой знае как, след две години казарма се разколебал да продължи в Духовната академия – отишъл да работи в акумулаторния завод в Пазарджик. Работил година, работил втора и все не намирал удовлетворение. Е, човек трудно признава грешката си. Но нали Бог винаги намира чрез кого да ни вразуми! И един ден дядо Лазар пристигнал с магаренцето си от Славовица в Пазарджик и направо наредил на внука си Иван: „Хайде, Йоно, събирай си дре(х)ите и да тръгваме – да отидеш да си завършиш ви(с)шето и да станеш един поп. Они, поповете, чедо, църни дре(х)и носят, ама бял живот живеят, да знаеш!“.

Йоно (Иван) се подчинил, защото много обичаше и почиташе дядо си Лазар. Така се паднахме в един курс на Академията през септември 1966 г. Половината студенти семинаристи, половината „гимназисти“ (т. е. със светско средно образование), но всички запленени от желанието да изучаваме богословските науки. Иван беше по-голям от нас, но бързо се сприятелихме, надпреварвахме се в учението. Той продължи да играе в студентския футболен отбор, наречен къде на шега, къде на истина „Моисей Мурин“, т. е. на светеца, бивш разбойник. Иван се стараеше да вземе колкото се може повече от учебния процес, беше надживял средношколския манталитет, с който ние трудно се разделяхме. Заедно с Иван Стоянов Попов (после свещеник в Созопол цели четиридесет и една години, лани почина от ковид – Бог да го прости!) бяхме тримата Ивановци, отправяхме искания от името на студентите, организирахме протести и дори три стачки, за да защитим правата на колегите или на някой конкретен студент – като Рачо Рачев, който не искаше да си обръсне брадата, както милицията беше наредила, защото мечтаеше с хубавия си теноров глас да стане втори Карузо (той наистина сетне стана оперен певец, но около шестдесетата си година изпълни друга своя мечта и стана свещеник Роман в с. Скандалото и гр. Априлци, само че и той през февруари тази година си отиде от този свят – Бог да го прости!).

Последната стачка в последния курс на Академията ни се размина, защото ни защити Ловчанският митрополит (и сетне патриарх) Максим. А той го направи заради Иван Босаков, който вече се готвеше да се замонаши в Троянския манастир. Това се осъществи през пролетта на 1970 г. и Иван „умря“, за да се „роди“ Йосиф.

Нататък животът му е известен, описан е в книги и в статии, на хартия и из интернета. Поддържахме връзка през всички тези над петдесет години откакто той стана монах. Благодарен съм му, че кръсти двете ми деца, че винаги се е отнасял с добро чувство към мене, макар да не сме били близки приятели – може би защото всеки от нас си имаше своя път. И доколкото съм могъл да проследявам живота му, не бих казал, че дядо Йосиф винаги е живял „бял живот“. Но съм убеден, че винаги е живял така, както християнската му съвест е диктувала, без да се кланя на силните на деня и без да използва другите за своя облага. И знам, че колкото години още му даде Бог, дядо Йосиф ще си стои зад идеалите и обетите. Защото другото е от лукаваго.

Вижте още: Гордея се, че съм бил Велички епископ


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/dk93x 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...
Имало един човек, който ядял много и все бил гладен, и друг, който се задоволявал с малко ядене. Този, който ядял много и все бил гладен, получил по-голяма награда от оня, който се задоволявал с малко ядене.
Apophthegmata Patrum