На опелото на о. Михаил Василиев (тук) патр. Кирил изрече много важни думи, които показват картината на света, която съществува в съзнанието на патриарха и от която той се ръководи. Важно е тези думи да се прочетат правилно.
Начало: „Ние изпращаме в последния му земен път о. Михаил – свещеник, който сякаш беше разделил сърцето си на две части и едната беше посветил напълно на Църквата, и ѝ беше верен чак до смърт, а втората част отдаде на Въоръжените сили и беше верен на своята любов към Въоръжените сили също до смърт“.
Патриархът веднага формулира главната теза: сърцето на човека, дори на свещеника, може да бъде разделено на две части. Например, половината сърце може да бъде отдадена на Църквата, а другата половина – на армията. Няма нищо страшно или опасно в това да обичаш еднакво Църквата и Въоръжените сили. А къде останаха пълнотата, целомъдрието?
Нима това са вече факултативни, незадължителни добродетели? И тук е важно да бъде разбран контекстът, т. е. мирогледът на патр. Кирил.
Противоречието ще изчезне и даже ще е налице същата тази пълнота, ако предположим, че тези две части – Църквата и армията – заедно са съставни части на нещо по-голямо. На пръв поглед за християнина това по-голямо е Самият Христос и мярата за любовта във всички времена е било изпълнението на Неговите заповеди.
Както и в повечето си проповеди обаче патриархът не споменава Христос. Христос е твърде сложен и неудобен исторически персонаж, Който се намира в периферията на патриаршеската картина за света.
Какво тогава е това „по-голямо“, което обединява и Църквата, и Въоръжените сили? Отговорът е прост – държавата. В разбирането на патр. Кирил и Църквата, и Въоръжените сили, са ключови държавни корпорации. И като корпорации те са напълно равноправни, защото са управлявани от това единствено нещо, което има не само политическа, но и сакрална власт – държавата.
За патриарха е напълно естествено, че Църквата се подчинява на държавата, тъй като сакралната власт на държавата е абсолютна, а сакралната власт на Църквата е ограничена.
Особена роля в тази картина на света играят „героите“, които олицетворяват равнозначността и единството на корпорациите, обслужващи свещената империя. Ето как патриархът формулира това:
„О. Михаил извърши подвиг, който ние всички днес признаваме като особено действие. Той беше свещеник и можеше да служи като повечето свещенослужители, оказвайки несъмнено голяма помощ на хората, но той смяташе това за недостатъчно, и втората част от своето сърце той отдаде на Въоръжените сили и работеше за това животът на военнослужещите да бъде проникнат не само от дисциплината, което е необходимо за изпълнението на воинския дълг, но и от християнската вяра. Защото подвигът изисква не само механично изпълнение на заповедите. Подвигът изисква и отдаване на душата, на сърцето и мислите. Без това подвигът не може да бъде съвършен“.
Тук отново виждаме същата линия: от гледната точка на патриарха свещеникът може да извърши подвиг не заради Христос, не заради следването на Неговите заповеди, а заради „традиционните ценности“ – „помощта за хората“ и „изпълнението на воинския дълг“. Най-важното е да се спазва послушание към държавата. Това послушание предполага и пълна идеологическа лоялност, и безпрекословно подчинение на началството.
В своята проповед на опелото на о. Михаил Василиев патриархът се опитва да създаде иконата на идеалния жрец на постсъветската гражданска религия. Цялата проповед е посветена именно на това.
И ето финалът: „Съчетаването на любовта към Родината и към Църквата е идеал, и той (о. Михаил) го въплъти в своя живот и остана верен на този идеал до смърт“.
Стигнахме. Това е същото християнство без Христос, за което предупреждаваше Владимир Соловьов в Три разговора. Кратка повест за антихриста. Постсъветското православие.
И ето такава е сега нашата „руска святост“.
