Заговори се за „А“ състава в управлението на родината и, нормално, всеки, който иска да играе с най-добрите, извади калеврите (младите играят с таралежки, защото са модерни и по-удобни). Настана смут и суматоха (като по Радичков), но и някакъв красив оптимизъм и надежда: ще се съревноваваме, ще се доказваме, ще покажем какво знаем и можем. Дойде времето на конкурсите, което дълго чакахме. Няма да има калинки… Та ние сме поколението на промяната, тя е нашето време, в наши води сме си, тридесет години се къпем в тези „***“ (като няма пречиствателна станция, водите се замърсяват).
Но както се пее в песента „Последен валс“: „За промяна говореше ти, но ПОНЕЖЕ, ОБАЧЕ, ЗАЩОТО…“.
ПОНЕЖЕ сме с къса памет и предпочитаме да ни лъжат, понеже обичаме парите, но не обичаме да говорим за тях, понеже се изкушаваме, но се молим това да не ни се случва, понеже си затваряме очите и не обичаме ИСТИНАТА, понеже сме си такива…
ОБАЧЕ винаги има едни чичковци, дето дърпат конците, скрити някъде отзад в кръчмарско сепаре или в някой „Клуб по интереси“, бъркали в кацата с мед и не само облизвали лъжицата, ама се и омазали, и успели някак да заделят по някой буркан за малко пред и след пенсия. Не какви да е, а ДЪРЖАВНИ мъже, демек, дето си имат вземане и даване с държавата (разбирай както искаш!). Те сега правят конкурсите, т. е. държат и подават онази лъжица за бъркането, на когото те решат.
ЗАЩОТО същите тези чичковци успяха да ни убедят, че зависимостите са по-силни от Свободата, че сме част от хранителната верига, в която организмите от „по-ниско“ ниво са източник на енергия за тези на „по-високо“ ниво. Че всичко зависи от тях! Пък и организми от „по-ниско ниво“ – бол!
Защото калинките станаха колорадски бръмбари, с които битката е трудна, дори невъзможна, освен физическото им унищожаване… Но да не прекаляваме!
Това по-горе не е акростих, а три любими „обяснителни“ съюза, с които винаги си изясняваме нещата – за добро или за по-добро. И безпомощно си казваме: "Е, каквото, такова!"
Ама ние вече извадихме калеврите (таралежките) и няма прибиране. И ако не можем да бъркаме в меда (не ни дават лъжицата), то можем да разказваме за бъркането в меда, защото сме чували колко е сладък той, как се разпределя, как се съхранява, за да не се захароса, какво количество е полезно, че е прав Мечо Пух, като казва: „Колкото повече, толкова повече“. Защото тридесет години се къпем в "***", не в мед.
И още нещо. За да не остане някой с фалшиво усещане за вечност, древните елини са го казали „πάντα ρεῖ (рanta rei)!“ , а Васко да Гама от села Рупча си припява: "Тече-е, всичко тече-е…".
Не медът, времето за мед всекиму изтича!
