Изненадан съм от слепотата и на онези, които смятат, че настоящата война не се различава от предишните войни, водени от Русия. Както и на тези, които смятат, че поведението на Руската църква е съвсем в рамките на традицията.
Да не се връщаме към далечните времена преди монголо-татарското иго.
Русия като обединена държава в приблизително сегашните си граници започва да се оформя от момента на възцаряването на Михаил Романов. Всички войни, които тя води, се водят или срещу чужди държави, предимно неславянски (с изключение на Полша), или отново срещу чуждоезични народи в териториите, които тя е искала да колонизира. Гражданската война след разпадането на Руската империя е рядко изключение. Дори и тогава обаче суверенитетът на Украйна, например, едва ли би могъл да се смята за напълно установен и всеобщо признат.
Съвсем друг е въпросът, че армията на суверенна Русия (а не просто въоръжените отряди на група, която е завзела властта) е нахлула в суверенна страна, чието население е преобладаващо рускоезично и дори до голяма степен руско по националност. В същото време се провеждат пълномащабни военни операции, а не само локални наказателни операции (това не ви е походът на Иван Грозни срещу Новгород). Освен това тази война няма нито поводи, нито цел: завземането на територии не става с изтриване на градове и села от лицето на земята, а за акция с цел сплашване мащабът е твърде голям, като резултатите не са особено впечатляващи.
Единственото обяснение, което идва наум, е, че руското население, заедно с неговите управници, е полудяло масово (твърди се, че подобни случаи на масова лудост се случват от време на време на всички народи и държави; в Русия това се случва веднъж на сто години). Наистина има някои признаци за това, но като се има предвид историята, в такъв случай перестройката не е била нищо повече от период на ремисия, „светъл промеждутък“.
Може би именно поради странността и дори абсурдността на ситуацията действията на Руската църква изглеждат не по-малко парадоксални.
Със сигурност е вярно, че руски епископи са устройвали капани на чужди князе, лъжливо са целували кръста, проклинали са градове, неугодни на московския княз, но така е било някога. Все пак по-голямата част от Руската църква е трябвало да благославя войската за битки с неверници или с „еретици католици“, които, както ни уверяват православните богослови, са по-лоши от всички мохамедани.
А тук просто има някакъв когнитивен дисонанс или раздвоение на личността.
Разбира се, гей парадите в Донецк са сериозен аргумент да се благослови разрушаването на Мариупол. Митр. Онуфрий и други украински йерарси, свещеници и миряни обаче изглежда не са участвали в тези паради и не са изневерили на патр. Кирил или Московската патриаршия с Вселенския патриарх. В продължение на три месеца те бяха верни на своята „московска майка“, но не получиха от нея нито една добра дума или съчувствие, да не говорим за помощ.
В историята на Русия и Руската църква никога не е имало период, в който двете крила на една църква да се срещнат в смъртна битка, а пастирите да благословят духовните си чада за братоубийствена касапница. Струва ми се, че не можем да осъзнаем напълно какво се случва пред очите ни както в църквата, така и в Русия. И какви са последствията.
Някой казва: Това вече се е случвало. Друг говори: Скоро всичко ще свърши и светът ще се върне към реалността, с която сме свикнали. Трети уверява, че нито Русия, нито църквата са имали избор. Смятам, че всичко това е самозаблуда. Никога не сме се сблъсквали с нещо подобно на това, което се случва сега, и дори не можем да си представим как би могло да завърши и до какво би довело.
В един миг светът около нас стана чужд и застрашителен. Това не е по-различно от начина, по който излизате сутрин пред вратата си и изведнъж виждате марсиански пясъци, а не познатите улици, и вместо лицата на съседите си – озъбената паст на извънземни чудовища.
Първата реакция е да избягаш. Да избягаш в търсене на позната реалност, където хората остават хора, където състраданието и милосърдието са нормална човешка реакция, където войната не се нарича „налагане на мир“, а жестокостта – „милосърдие“. Бягаш да намериш църква, в която свещениците проповядват Христос, а не „руския свят“, любов и състрадание към враговете, а не „силата на руското оръжие“.
Смятам, че бягството на стотици хиляди хора от Русия не се дължи на някакъв особен страх от репресии или глад. Хората по-скоро са водени от ирационален страх от нещо непознато и заплашително, което се опитват да облекат в някакви познати им форми.
Опитът да се върнем към познатата картина на света може да се осъществи и по друг начин: като затворим очи и обявим новата реалност за същата като преди: тя е била и ще отмине, както е отминала преди. Успехът на този сеанс на самохипноза зависи от това колко бавно новата реалност поглъща предишната и колко силно се променя познатият свят.
Във всеки случай това не е нищо повече от илюзия: връщането към предвоенния свят е възможно само чрез покаяние, което винаги е било проблем както в Русия, така и в Руската църква.
А да живееш в илюзорен свят означава да създаваш нови илюзии и нови трагедии. В края на краищата днешната нова реалност е творение именно на онзи илюзорен свят, който сами създадохме за себе си. Илюзията, че можем да се разделим с миналото без покаяние и кръв. Че ябълковото дърво може да отгледа грозде, а „сергианската“ църква (за да се ограничи погромът над нея, Руската църква при патр. Сергий през 1927 г. заявява лоялност към болшевишката власт; бел. ред.) за един миг може да се превърне в Църква на Христос. Че всичко може да се промени от само себе си и няма да се налага да полагаме никакви усилия: държавата от кървав палач и самозванец ще се превърне във верен слуга на народа, а в църквата някак нещата ще се подредят… Няма смисъл да изучаваме този безкраен „лабиринт на отраженията“: той не отразява, а изкривява действителността, принуждава ни да правим погрешни изводи и да вземаме грешни решения.
И в крайна сметка сме водени единствено от нежеланието да признаем: светът се е променил, никога няма да бъде същият и няма да можем да се скрием от него. Трябва да променим живота си, а не да чакаме той да промени нас.
… Възникна въпросът за покаянието, което Русия трябва преживее. Мисля, че не можем да сме уверени в това.
Не си спомням в руската история да е имало период на покаяние или катарзис. Може би затова е и толкова безизходна („лоша безкрайност“). Това, което Германия преживя в средата на 20 в., е много рядко изключение в човешката история (не са много случаите, които да се помнят). Не е задължително всеки народ и държава, които са изпаднали в прелест, непременно да изпитат покаяние (метания, метанойя, духовно преобръщане на съзнанието). По-често те просто изчезват от лицето на земята, когато тежестта на престъпленията им надхвърли Божието дълготърпение.
Източник: Ахилла
