И каза тая притча: някой си имаше в лозето си посадена смоковница, и дойде да търси на нея плод, но не намери;
и рече на лозаря: ето, три години дохождам да търся плод на тая смоковница, и не намирам; отсечи я: защо само да изтощава земята?
Но той му отговори и рече: господарю, остави я и тая година, докато я обкопая и насипя с тор,
и ако даде плод, добре; ако ли пък не, на следната година ще я отсечеш
(Лука 13:6-9)
Животът на нас, сътворените по образ и подобие Божие, е дар и всичко, което имаме, е дар. Съзираме ли дареното ни обаче? Разбираме ли какво да правим с даровете? Благодарим ли като единствения или сме като деветте от прокажените? Виждаме ли отсрочката, измолена за нас?
Дали осъзнаваме, че отсичането е истина или продължаваме да се самоуспокояваме, че това са само притчи? Включително и страшното „… и секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън“ (Мат. 3:10).
Макар и чрез притчи, Бог ни говори буквално („Твоята правда е правда вечна, и Твоето слово е истина“). Той ни призовава да дадем плод „… и като видя отдалеч една смоковница, покрита с листа, отиде, дано намери нещо на нея; но, като дойде при нея, не намери нищо, освен листа, понеже още не беше време за смокини. И рече ѝ Иисус: занапред никой да не вкуси плод от тебе вовеки! И чуха това учениците Му“ (Марк 11:13-14).
Често си мислим гледайки другите, че нямаме нищо или че нямаме достатъчно. Всъщност Бог дава на всекиго от нас нещо лично и неповторимо, но като че ли шумът в нас и около нас ни пречи да го видим. Всеки има своята дарба, „дарбите са различни, но Духът е същият, службите са различни, но Господ е същият“ (1 Кор. 12:4-5). Дарбите са лични, но не са само за нас и с цялата си същност трябва да разберем, че „… на всеки се дава проявяването на Духа за обща полза“ (1 Кор 12:7). А отреденото за учителите и духовните наставници велико дело е да видят даровете в ученика и да ги увеличат.
А притчата за талантите? Погубваме талантите, забравяйки, че те не са наши, и лениво подминаваме факта, че трябва да ги умножим. Създадени сме по образ и по подобие от Твореца, с уникалната възможност да бъдем и творци на живота си. Всяка св. Литургия ни напомня „да внимаваме“. И нека наистина внимаваме да не се превърнем в евангелската смоковница („Сутринта, минавайки, видяха, че смоковницата бе изсъхнала от корен. И като си спомни, Петър Му казва: Рави, виж, смоковницата, която Ти прокле, изсъхнала“ Марк 11:20-21). За да не се изумим наивно като ап. Петър, че Той е истинен и говори истината.
Да внимаваме. Всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън“ (Мат. 3:10). Да не униваме, защото „всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява“ (Фил. 4:13).
„Боже на силите! Обърни се, милостно погледни от небето и виж, и посети това лозе; опази туй, що е насадила Твоята десница, и младочките, които Ти укрепи за Себе Си… Господи, Боже на силите! Възстанови ни; да светне лицето Ти и ще се спасим!“ (Пс. 79).
