Един познат християнин, благ и внимателен човек, от онези, които не убиват дори муха, без да си помислят, че и тя е Божие създание, след началото на войната в Украйна коментира с разбиране изпращането на руски наборници на бойното поле: „Нищо, нека трупат опит…“. Каза го с благ глас, вероятно със същата кротост чете Акатиста към Божията майка. Няма да крия, че тези думи силно ме поразиха: та нали Господ казва, че не може от един извор да тече сладка и горчива вода? Как е възможно един и същи човек да жали дори комара, но със спокойно разбиране да приема изпращането на сигурна смърт на 20-годишни момчета? При това смърт съвсем не героична, както би загинал защитникът на своята земя и дом, а като нахлуващи в една чужда страна, където ги посрещат като агресори. „Нищо, нека трупат опит…“. От началото на войната досега над десет хиляди са загиналите руски войници. „Но, нищо…“. Сигурна съм, че и сега би повторил тези думи.
Запитах се също как се получава така, че вярващи хора, страхуващи се да не замърсят съвестта си дори с най-дребно прегрешение и изповядващи всеки порив на гняв у себе си, днес спокойно разсъждават за войната в Украйна и, макар да не си го признават открито, симпатизират на страната-агресор. Не им е жал за убитите украинци – нито за обикновените хора, още по-малко за войниците. Не им е жал и за убитите руснаци. „Така е на война, да прости Господ!“. Откъде идва това спокойствие? Как се съвместява с изследването на съвестта под лупа за най-дребни прегрешения?
И третият въпрос, който поразява и плаши със своята всеобхватност: Как се получи така, че въцърковената част от руския народ, онези между 5 и 10%, които се черкуват, изповядват и причастяват, които четат християнска литература, се оказаха абсолютно беззащитни пред машината на държавната пропаганда? Сложиха си редом с кръстчето на врата и зловещия знак „Z“ и са твърдо убедени, че украинците заслужават страданията на войната и дори смъртта си, понеже са врагове на Бога. А руснаците си заслужава да умрат, за да накажат Божиите врагове…
Това не е мъдро приемане на смъртта. Това е погледът на бесовете към човешката смърт. Христос заплака, виждайки умрелия Лазар. И с кървава пот и нечовешко страдание се молеше в Гетсиманската градина: „Отче, ако може, нека Ме отмине тази чаша!“. Значи не в християнското богословие е коренът на този мироглед.
Откъде това пренебрежение към човешкия живот?
Струва ми се, че Бог ни посочи отговора. Неслучайно тази трагедия започна с началото на Великия пост, когато във всички храмове прозвучаха думите Му за Страшния съд. Какъв страшен знак! Този Велик пост Христос наистина извърши съд над Църквата Си. Защото е предсказано, че съдът ще започне от Божия дом (1 Петр. 4:17) – не от „външните“, безбожниците, еретиците и т. н., в които ние толкова обичаме да се оглеждаме. Нашият Бог е Бог ревнив, Той не търпи двоедушието на Своя народ. Защото от този, комуто е дал много, и ще иска много.
Преди да тръгне към Своята Голгота, Христос каза за кого Съдът ще бъде страшен: за тези християни, които, живеейки в Църквата, не са се научили да забелязват човека.
За тези християни, които, имайки Светия Дух за свой учител, са се оказали слаби ученици и не са разбрали за какво ги е повикал Господ в Своята Църква.
Щом не сте видели страдащия редом с вас, и Мене не сте видели (Мат. 25:44). Независимо колко дълги са молитвите, с които Ме призовавате „Господи, Господи!“, ние сме си чужди. Махнете се от Мене, никога не съм ви познавал (Мат. 7:23).
Какво е искал да каже Господ с тези гневни думи?
Целият църковен живот, достигналите до нас жития на светците, дори най-стилизираните и лишени от конкретика, всичко сочи недвусмислено и ясно към човека.
Заради човека Бог се въплъти и стана човек завинаги.
Заради човека Той влезе през тясната врата на смъртта и се спусна дори в ада.
Заради човека се отказа от величието на Своето божество и за да не ни плаши и да бъде редом с нас, Той стана беззащитен младенец.
Живя сред нас, пълен с благодат, но човешките сърца не Го разпознаха.
И кои не Го познаха? Тези, които Той беше възпитавал векове наред, беше им дал закон и предание, пророци и чудеса, обещания и личби.
Всичко необходимо, за да подготвят сърцата си така, че когато Го срещнат, те да загорят и да Го познаят.
Вместо това Неговите избрани люде, познавайки закона, се разгневили. Сметнали, че нещо много ценно за тях е застрашено и то именно от Този, Който им казвал, че е дошъл да изпълни закона, а не да го наруши.
Кое е било толкова ценно за древните юдеи тогава? Толкова ценно, че са нарекли Христос богохулник (Мат. 9:3)?
Със словото Си, с притчите Си и най-вече с делата Си Иисус Христос разтърсил из основи тяхната вяра. Те имали самочувствието на чеда на Авраам, те притежавали преданието на отците, те вярвали в своята предопределеност да господстват над езичници и инородци, тъй като носили вярата в единия Бог. А тъй като Той е изключителен и единствен, то, логично, те също били изключителни и единствени.
Имали стройна концепция за своята роля в света, за специалния Божи промисъл за тях. Били влюбени в своето древно и славно предание. Гордеели се с него. Тълкували го, откривали знаците на своето богоизбранничество в историята.
Надменно гледали към самаряни и езичници като духовно слепи и лишени от откровение за тайните на света, недостойни за внимание.
И изведнъж пред носителите на тази велика мисия – на спасители на човешкия род – се явява един Проповедник, Който им казва, че мисията им не струва нищо. Не само, че не познават Бога, с Когото се гордеят, но и Бог ги смята за чужди. Че случайни хора, без авторитет, прозаични грешници и дори еретици са по-угодни Богу, отколкото те. Вместо за великите Божии дела, за невидимата духовна бран, за промисъла и тяхното място в него, Той ги скандализира с думите на Страшния съд:
- Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте.
- Господи, кога Те видяхме и не Ти послужихме?
- Истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и на Мене не сте го сторили.
Този последен разговор между човеците и Бога е обиден в своето дребнотемие. Нима в края на времената, в онзи съдбовен миг Бог няма да попита за нещо по-възвишено? Толкова векове жертвени усилия за запазване на чистата вяра, за да останем на висотата на духовните идеи – нима тези усилия са второстепенни?! Това е истински скандално…
Наистина с тези думи Христос умножава по нула благочестието и религиозната мъдрост на Своите слушатели. Както тогава, така и сега. Но не за да ги унижи и отхвърли, а за да им посочи грешката, тяхното слабо място, което лишава от сила благочестието им (2 Тим. 3:5).
Човек може да прекара целия си живот в Църквата и да остане непреобразен от благодатта, недокоснат от действието на Духа, а следователно и неосветен. Неосветеният човек мисли по старому, както и преди своето кръщение: възвеличава себе си и презира другите. Или по-точно казано – не ги забелязва. Нито тях, нито смъртта им. В света на такъв човек няма място за друг освен за него и Бога. Нищо друго не е достойно за величието на този свят освен възвишените идеи, чистият дух, освободен от мръсотията на материалното. Очарованието на високите идеи не оставя място за дребнотемието на всекидневието. Там някъде долу остават и хората с тяхната прозаичност, недуховност и досадливост.
И ето че изведнъж с разказа за Страшния съд, малко преди Своята Голгота, Христос ни казва, че в този уютен свят на величави идеи и духовност сме били сами. Него Го е нямало там.
„Никога не съм ви познавал…“.
Наистина Съдът е страшен за тези, които обичат повече идеята за човека, отколкото самия човек. Защото те ще бъдат съдени по закона на съботата, на чийто олтар са пожертвали своя ближен, а не по този на любовта и милосърдието. С нашата мяра ще бъдем съдени.
Този Съд вече започна.
