През есента на 2005 г. подготвях дипломна работа на тема: „Постът в Православната църква“. Архим. Авксентий ми беше курсов ръководител и една от задачите, които ми постави, беше да се свържа с православни манастири в България и да проуча техните устави, свързани с православния пост.
Пишех писма, изпращах ги и чаках отговори.
Съпругът ми знаеше, че търся възможно повече адреси на манастири и един ден, докато четял вестник, попаднал на статия за един малък манастир – „Св. апли Петър и Павел“ край с. Златар, Шуменска област.
Написах писмо и до този манастир.
Получих отговор от игуменката на манастира майка Ксения, което започваше с радостния възглас на Божиите ангели, които известяват Рождеството на Спасителя: „Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение!“ (Лука 2:14).
Слава Богу, духовната връзка с майка Ксения продължи през годините с разговори по телефона и само една лична среща до онзи ден, в който родната ѝ дъщеря ми съобщи, че майка е отишла при Бога (тук).
Сега отново пиша, но не писмо до нея, а писмо за нея.
Майка Ксения е олицетворение на тишината, на дейната любов и на непрестанната молитва.
Трудно се описва силата на човешкия дух, когато той е вдъхновен от Бога, живял по Бога и с надежда за вечен живот отново предал този дух на Бога.
Тя говореше нежно, мило, сърдечно. Веднъж я попитах:
- Майко Ксения, нали молитвата трябва да е тайна? Можем ли да кажем на човек: моля се за тебе или помолих се за тебе?
Тя ми отговори:
- Ние сме си близки! Може. На близък може.
Дори по телефона на стотици километри гласът ѝ носеше толкова топлина. Този глас ме караше да се просълзявам, този глас ми носеше утеха. След разговорите с нея беше радостно на сърцето ми. Тя носеше една заразителна живителна радост, която предаваше на околните. Не забравяше именните дни на моята майка – също вдовица, на съпруга ми, на децата, както и моя имен ден.
- Чедо, запалих свещичка за здраве, прочетох молитва за имен ден.
Изказваше пожелания, благословии. Изпращаше им поздрави. Всички ги наричаше с умалителни имена. Питаше за тях. Ако ѝ кажех, че на някого му се налага да пътува, тя бързаше да запали свещ и да се помоли за пътуващия. Благословиите ѝ бяха толкова топли, че човек не можеше да не усети тази топлина.
Преди завършека на разговора, преди благословението казваше:
- Моли се за мене! И аз за тебе!
Най-често повтаряната ѝ благословия беше: „Господ да те благослови, чедо-о-о! Да живееш, колкото е живял свети Харалампий (113 г., бел. ред.)! Целувам ръчичката ти! Поздрави на всички! Прегръщам всички! А най-много тебе те прегръщам!“.
Много обичаше и се радваше да ѝ разказвам за православното ни неделно училище, за това какво съм разказвала на децата, къде сме били, какво сме разбрали… И тя казваше радостно:
- Слава Богу, чедо-о-о-о! Слава Богу!
И пак благословии: „Слава Богу!“.
Преди повече от десет години майка Ксения получи инсулт и заминах с моя приятелка да я посетя в болницата (живея в другия край на България по диагонала). Това беше единствената ни среща на живо, очи в очи.
Прегръщаше ни толкова силно, а прегръдката ѝ приличаше на тази на нашите майки и кръстници. Мисля, че на човек му се иска да остане в тази прегръдка обичан и защитен, колкото може по-дълго. Защото те толкова здраво и едновременно нежно прегръщат, сякаш винаги си малко дете, което не искат никога да падне и да се нарани.
Говорехме си, радвахме се…
Беше ѝ трудно придвижването, но направи всичко възможно да се изправи, да направи няколко крачки, за да ни изпрати.
И макар че ѝ беше трудно да се обслужва, от болницата тя отново се върна в любимия си манастир. Не искаше да се отделя от Бога.
Продължи да пости и да се подвизава. Получи анемия. Пиеше хапчета заради високо кръвно. Беше много доволна от грижите на дъщерите ѝ към нея. Те я гледаха, когато постъпваше в болница, а това все по-често ѝ се случваше. Щом я изпишеха обаче, караше децата ѝ да я върнат обратно в манастира. В манастира най-големият проблем беше с водата. Така че това допълнително усложняваше всичко и често децата, освен хранителни продукти, лекарства и храна, трябваше да ѝ доставят и вода.
Споделяше ми, че ѝ липсва това, дето докторите не ѝ дават да чете, но каквото си спомняше от службите и Псалтира, си го казваше наизуст.
В един разговор след инсулта я помолих да ми каже какво точно е четяла и сега какво си спомня. Казах ѝ, че ще си нахвърлям бележки, за да не забравя.
Тя ми отговори, че са си установили молитвено правило за сутрин и за вечер. През Великия пост изчитала Псалтира, разделен на двадесет части (катизми), за два дни. В другите дни всяка вечер си четяла Катизма 18, освен това в понеделник – катизми 4, 5, 6, във вторник – катизми 7, 8 и 9, в сряда – катизми 10, 11 и 12, в четвъртък – катизми 13, 14 и 15, в петък – катизми 19 и 20, в събота – катизми 16 и 17 за покойните. В събота на вечерната – Катизма 1, в неделя на утринната – катизми 2 и 3, вечерта в неделя – без катизма заради неделния празник.
Често си четяла текстове от Катавасийника и Паримийника. Изпълнявала и четири различни полунощници, според деня: в неделя – възкресна, в другите дни – всекидневна с Катизма 17, съкратена съботна с Катизма 9, празнична – с литиите от октоиха, канон на Божията майка с припевите: „Пресвета Богородице, спаси ни!“.
Тя се молеше за много хора. Страдаше и плачеше за болящите и скърбящите. Споделяше и много се измъчваше, че не всеки ден при тях служат св. Литургия. Когато пък се случеше да има литургия, сърдечно се вълнуваше. Състрадаваше за изпитанията на един монах Илиян (казваше, че носи името на един от св. Четиридесет Севастийски мъченици), който служеше, пееше и помагаше в манастира, но също често боледуваше през последните години. Майка Ксения заръчваше да му запиша за здраве св. Литургия или просто да се помоля за него.
Обаждаше се и за други свои близки по дух хора да ми каже, че им е трудно в момента, без да влиза в подробности, и да ги запиша за св. Литургия: „Запиши това чедо (името)“.
Мисля, че за да каже една майка „чедо“ на дете, което не е родила, тя вече го е осиновила в сърцето си, така както и Пресвета Богородица е осиновила всички ни пред Кръста на своя божествен Син. По нейния пример и майка Ксения осинови мнозина, за които вярвам, че ще продължи да се моли и ходатайства пред Този, Когото възлюби с цялото си сърце и с цялата си душа.
Последно се чухме през Светлата седмица, за да се поздравим за Пасха Христова.
Бог да прости и упокои майка Ксения!
Царство ѝ небесно!
Христос воскресе! Воистину воскресе Христос!
Кратки животописни сведения за игумения монахиня Ксения
Родена е като Калина Желева Костова на 4 август 1941 г. в с. Сладка вода, общ. Дългопол, Варненска област. От млада често посещава манастира „Св. апостоли Петър и Павел“ в с. Златар, Шуменска област. По онова време игумения е била майка Софѝя, която майка Ксения изключително почиташе и често цитираше. Казваше, че майка Софѝя била завършила за учителка, но решила да не се омъжва и да посвети живота си на Бога. В манастира се подвизавали още сестра Вяра от Нови пазар, но скоро след постъпването си тя се разболяла от пневмония и се преставила, а също и сестра Макрина, която дошла в манастира на четиридесетгодишна възраст и била с много силна вяра, преставила се на осемдесет и седем годишна възраст.
Майка Ксения ми е разказвала, че манастирът е възстановен през 1937 г. Имало данни, че е съществувал още от древност. Преди падането на България под османско робство в него са се подвизавали двеста монаси. Те са пострадали мъченически, а манастирът многократно е бил опожаряван.
Майка Ксения сподели, че св. обител я е пленила още на младини, когато е започнала да я посещава. Останала е вдовица в зряла възраст с две пораснали дъщери – Димитричка и Жечка. Скоро след смъртта на съпруга си е решила да служи на Бога и казваше, че там е намерила утеха.
В манастира е живяла заедно със сестра Ирина, майката на Варненския и Великопреславски митрополит Кирил, който ги е посещавал и е показвал своята синовна загриженост. Сестра Ирина е разказвала на майка Ксения, че и тя е посещавала манастира от 1960 г. с дядо Кирил, когато той е бил на шест години.
