Имало едно време по разните царства и господарства много царе и крале, дори и императори, ама и тях ги наричали царе. Под тия царе и крале, и дори императори пък имало под-царе и под-крале. Така било, знам го от дебелите книги! Макар че, да си призная, там за под-императори нищо не пише.
Та тия царе и крале, и дори императори живеели и царували от пелени до… памперси. А когато на някои нетърпеливци им се виждало, че царят нещо прекалено много дълголетства, правели заговор и му спирали дълголетието – къде с кинжал, къде с отрова, къде… (е, да не прекаляваме с примери за зверствата!).
В едно голямо царство, голямо и хубаво, направо прабългарско, имало едни под-царе, които уж не били до-животни, но обичали да се заседяват на под-престолите си, защото така парите дори да не текат, поне капят обилно и най-важното – редовно. Та имало по нашите земи един такъв под-цар, който нищо особено не вършел, но затова пък бил с добро възнаграждение от царя и с усърдно блюдолизничене пред много царе и господари успявал дълго време да си запази топлото и доходно местенце в сянката на падишаха, както се казвало по онова време на нашенски говор. Но най-накрая дошъл му и на него краят, когато старият голям или главен цар казал „Край!“ и доброволно отстъпил престола си на един млад и напорист голям главен цар, когото француски образованите придворни вече наричали премиер, демек първенец. Това звучи много хубаво, наистина, но те са неинтересни подробности.
Тогава под-царят трябвало да си прибере бохчичката с натрупаните от вярно служене златици и да си отиде вкъщи да си ги брои и да си ги къта под матрака, както француски образованите придворни наричали вече дюшека. Само че – пуста му алчност! – не му се видели достатъчно скътаните златици, та поискал още да донатрупа. Мислил, мислил и измислил. Отишъл и се примолил на главния вълшебник на голямото прабългарско царство, когото официално наричали „отценачалник“ на голямото царство, да го вземе при себе си не като под-цар, а само като завеждащ туй-онуй на главния вълшебник-отценачалник. Използвал и напористата подкрепа и безочливата настойчивост на един под-вълшебник, който много се стремял да стане главен вълшебник и отценачалник, та затуй бил много сладкодумен притворникът му с притворник! Значи, основният довод на тия кроежи бил много прост: като си толкова вълшебно важен човек в едно голямо царство, голямо и хубаво, направо прабългарско, непременно имаш и нужда някой да ти завежда туй-онуй от многото ти и важни работи (които вършиш и които не вършиш). Със сигурност! Така отценачалникът на голямото царство се сдобил със свой собствен „първи завеждащ“ (не знам защо нашата клисарка на тия им казва „Пъ-Ръ“, но това сега не е важно) на своите собствени „туй-онуй работи“, вършени и невършени. Получил правото и препоръката поне да му казва какво да не прави, защото бившят под-цар нищо не разбирал от онова, което трябва да се прави. И не знам главният вълшебник или отценачалник колко щастливо живял по-нататък, но около него „завеждащите туй-онуй от многото му и все важни работи“ много добре си живели, яли, пили и се веселили. За останалите останали само лигите, дето им текли (извинявайте за натурализма, ама истината трябва да се казва!), докато гледали туй безкрайно щастие, ядене, пиене и веселене.
Тази приказка като всяка приказка въобще не е измислица, а предава истински събития с истински лица, колкото и те да си крият лицата. А щом те ги крият, ние защо да им ги разкриваме? В любимата ви приказка „Новите дрехи на царя“ има ли поне едно име споменато? Няма! Но някой съмнява ли се, че такива работи се случват, особено около царете и под-царете с техните голотии? Никой не се съмнява. А поуката ясна ли е? Ясна е!
Е, и сега четете и се поучавайте, а имената оставете на клюкарите и припадалките около главния вълшебник. Комуто годините нека му бъдат хиляда поне!
