Спасението е като движение по двулентов път: за него „работим“ и в храма, и насаме.
Някои казват: „Всеки ден се моля, нямам нужда да ходя на църква, където свещеникът е пияница, блудник, сребролюбец…“. А други твърдят: „О, ходя на толкова много църковни служби, че не е необходимо да се моля и у дома“.
И двете мнения са погрешни. Щастлив съм, че идвайки от страна, която е между традициите на Гърция и Русия, всъщност съм изпитал и двете. Но от опит имам изградено собствено мнение за църковните служби. Ще се изразя образно.
Представете си, че празнуването на определен празник е като да отидеш в най-добрия ресторант с най-изкусния Готвач.
Започвате от вечерната в църквата (около 18:00 ч. започва новият богослужебен ден), която можем да оприличим на предястието. След това вкъщи (защото не сме в манастир) можете да прочетете вечерните молитви. Това са различните хапки, които ни сервират в ресторанта с виното. Сутрин, преди да отидете на църква, четете утринните си молитви, т. е. след почивката, преди да ви се поднесе основното ястие, вие си бодвате вкусни разядки.
Първата служба в църквата е утринната, тя е основно ястие. Всичко важно за празника се прочита (изпява) по време на утринната. Завършваме със св. Литургия. А Литургията е най-празничният елемент – тортата. За тези, които идват рядко на църква, те „ядат само десерта“ (понякога не цяло парче торта, защото закъсняват). А причастяването е „черешката“ на тортата.
Чувал съм от миряни, че им е скучно да ходят на църква, защото свещеникът винаги чете едно и също нещо. Това е така, несъмнено. Но нима кафето ни или чаят ни не е една и съща напитка всеки ден, та дори и повече от веднъж на ден?! Ние разнообразието ли търсим с напитката или задоволяване на постоянна потребност? Безспорно второто. Затова ако ние по време на богослужението не изпитваме нужда да задоволим тази потребност на душата си, тогава имаме проблем!
Иначе, да! От литургия до литургия единствената разлика са тропарите и кондаците (украсата върху тортата) за съответния ден – неделя или празник. Така че си представете, че всеки път просто идвате за черешката и всъщност никога не вкусвате от основното ястие, а само малко от десерта.
За мене Литургията без утринна е непълна. В утринната, ако изключим Шестопсалмието и ектениите, почти всичко останало е специфично за празника.
Свещеникът се нуждае от около тридесет минути, за да извърши Проскомидията (приготвянето на св. Дарове). Вместо да слушам празни приказки някъде отвън, бих предпочел да слушам утринната в храма.
В православните храмове и традиции, където утринната се служи вечер в т. нар. Всенощно бдение (което е всъщност само два часа), сутринта преди литургията се четат „часовете“. Така наречените „часове“ са предимно три псалома, към които се прибавят някои молитви, както и тропар и кондак за деня (това ги „актуализира“, така да се каже).
Часовете са създадени в древност в манастирската практика, за да се четат (съответно монасите да се молят) през три часа: в 6, 9, 12 и 15 ч. Те са подобни на войнските стражи, които се споменават в Библията: първи час, трети час, шести час, девети час (виж Мат. 20:3, 5; 27:45; Деян. 23:23). Но днешната богослужебна практика иска часовете събрани (първи, трети и шести час) наедно преди Литургията. А деветият час се чете преди вечерната, в колкото часа и да се изпълнява тя.
Молитвите преди причастие, които са лични, се четат по различно време в различните църкви. Странна практика за мене е някой от миряните да застава в средата на храма и да ги чете от името на всички. Не мога да кажа кое е най-доброто. В славянската традиция ги четем преди да дойдем на църква. Това е нашето лично покаяние. Затова, ако аз просто слушам как някой ги чете, не участвам много в тях.
Изповедта – за нея има твърде разнообразни и дори противоречиви практики в поместните църкви. Всъщност различията до известна степен са привнесени от Киевския митрополит Петър Могила, който превел римокатолическите практики в съставения от него Требник (на гръцки Евхологион, 1646 г.). Така пиетизмът в Русия, Румъния, Сърбия и България започва от 17 в. Моето лично мнение е да се взима доброто от двете практики: ако постите всички църковни пости, всички среди и петъци, и се изповядвате пред свещеник три-четири пъти годишно и когато чувствате необходимост, няма пречка да се причастявате на всяка литургия. Ако обаче не постите, тогава не се редете на опашка за причастие, а първо отидете на изповед. Това не е норма, която налагам, а лично разбиране.
Благодарение в края на литургията. Добра практика е, докато свещеникът раздава нафората (благословения хляб), някой да чете молитвите след св. Причастие. Всъщност от началото на пандемията, когато не се позволява да се дава нищо в ръка на богомолците, не раздавам нафората, а всеки си я взима от подноса. Но няма пречка молитвите на благодарност да се четат от миряни, докато другите взимат нафора.
Иска ми се повече хора дейно да участват в денонощния кръг на богослуженията. Не разбирам престорената срамежливост – всеки може да прочете един псалом на глас в храма, стига да поиска от свещеника или водещия певец. Това ще правим в пакибитието – ще служим на Бога. Нека свикваме отсега.
