Зима е. Навън студ и вятър, но вкъщи е топло и уютно. Внуците учат дистанционно, играят онлайн, пубертетите правят първите опити за контакти (с нормалния друг пол) по социалните мрежи. Но понякога всичко това им омръзва и се навъртат около мене като котета около готварската печка и ме обезоръжават с молбите си:
- Дядо, разкажи ни някоя приказка!
И аз реших този път да им разкажа приказката за началника на диянета. Най-малката внучка нещо недоразбра последната дума (те и другите не я разбраха, но вече захитряха и чакат сестричката им да попита) и недоумява:
- Диванета ли каза, дядо?
Усмихвам се с разбиране и пояснявам:
- Не, това е турска дума и означава религия. Но прилича на диванета, защото и там сигурно е имало някои диванета.
За да не я сметнат по-големите за глупава, малката кимна, че разбира, и аз започнах бавно да разказвам.
Имало в едно султанско царство един началник на религиозните работи. На турски му казвали диянет башканъ́ (diyanet başkanı) и той бил накратко казано хитро диване. Защото султаните в царството идвали и си отивали (едни ги убивали в леглото им, други ги тровили, трети ги сменяли пашите, тоест генералите), а нашият башкан си оставал на поста, защото бил много хитър и все успявал да се подмаже на подходящия големец в подходящото време. Накрая обаче остарял и новият султан решил да го махне. Дал му една торба жълтици (защото башканът все разправял, че нямал достатъчно пари) и го пуснал да си ходи по живо и по здраво. Този султан не бил от ония, дето режат главите на ненужните им подчинени, та и нашият човек се отървал леко, макар че торбата била тежичка.
Чудел се султанът кого да назначи за нов башкан на диянета. На първо време назначил заместника на предишния, докато съветниците му подскажат най-подходящия, защото младият и още неопитен султан от дядо си знаел, че с религията шега не бива и трябва да има там добър служител, та и мюсюлманите, и християните, и евреите да са доволни и да не се оплакват. Понеже за мюсюлманите веднага ще започнат да се застъпват разни там шейхове и шахове, за евреите му стига да започне да го гледа студено главният равин, за християните пък, то се знае, посланиците и консулите на един куп европейски държави ще започнат да искат среща и ще му развалят задълго рахата. А султанство без рахат си е чиста робия!
Заместникът от радост още същия ден нарушил закона на вярата си и се напил като неверник, но той си знаел, че времето му е отмерено и дните – преброени. Затова на другия ден ниско се снишил, скрил се и чакал да му дойде и на него времето да си вземе торбица с жълтички преди да му вземат главата (речено преносно).
Дошли дни на байрам, тоест на празници, султанът не бързал да си намери нов башкан за диянета. Ама пустият диянет бил като тлъст кокал в очите на куче и мнозина започнали вече да си точат зъбите, за да се докопат до него и да вземат да глозгат.
Едни от мераклиите за башканството обиколили всички мюфтии и ги молили за подкрепа, като им разказвали колко са вярващи, колко са учени, колко обичат народа и така нататък, и така нататък. Други се срещали с разните му там висши служители на султана, за да ги молят да ходатайстват, като тихичко оставяли торбата с бакшиша и разгорещено разказвали колко много обичат великия султан и как всичко ще дадат, живота си дори, за да му служат вярно и предано. Трети пък се редели пред разните чужди посолства да търсят съдействие от другоземните владетели, като им обещавали какво ли не, защото макар и да живеят в султанско царство, те били много големи демократи и умирали за правата на човека и не знам още на кого.
Всички тези кандидат-башкани добре съзнавали, че нищо от обещаваното няма да изпълнят, но пък били все изучени хора и разбирали от сплетни и интриги. От опит си знаели, че като не искат да направят нещо, винаги могат да се скрият зад гърба на султана и да се оправдаят с него: „Знаете ли, аз толкова много искам да ви помогна, ама неговото султанско величество…“.
Доверени хора на султана – постелници, послушници, подслушници, подмазници и разни все такива – надушили, че се готвят някои напористи мъже и мъжлета да заемат мястото на башкан на диянета и веднага докладвали на султана. А той пък, учен от малък на изкуството да се измъква от трудни положения, само се усмихвал и гладел черната си още брада. По бавното и внимателно гладене на брадата подчинените му безпогрешно разбирали, че султанът очаква от тях внимателни и правилни стъпки в пълнене на държавната хазна, което на наш език означава личните султански съкровищници.
Какво станало по-нататък ли? Е, станало нещо много интересно, деца, но ще ви го разкажа другия път, защото сега вече е късно и трябва всички да лягаме. Пък и султанът отдавна вече похърква на меката си постеля и това кара стражите пред вратата на спалнята му да се прозяват в шепите си.
Доскоро!