И като повика народа с учениците Си, рече им: който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси.
(Марк 8:34-35)
Когато чета тези слова на Спасителя, винаги на първо място съм виждал в тях този контраст спрямо света, в който живеем. Дори бих могъл да споделя, че звучат доста „странно“ за „средностатистическия гражданин“ – рожба на забързаното ежедневие от двадесет и първия век. Сякаш те ни препращат към някакъв неизпълним идеал, който звучи повече като идеологически лозунг, отколкото като слово, носещо живот на тези, които го слушат и изпълняват. Определено съвременното общество „в духа на нашето време“ до голяма степен разсъждава и живее така. То по-скоро сякаш има нужда да удовлетворява само своите потребителски желания, които му носят лесно и бързо щастие, отколкото от някакви си наставници, които да го упътват към подвизи и да го препращат към нещо възвишено, нещо „не от този свят“.
И ще бъдете като богове, знаещи добро и зло (Бит. 3:5)
Когато бях малък и в неделното училище преподавателката ни разказваше историята за грехопадението на първите хора с всичките му последствия за идващите след тях, все се чудех: „Как може Адам и Ева толкова лесно, дори глупово да се подлъжат от змията?!“. Направо недоумявах: Господ ги е сътворил, грижил се е за тях, дал им е всичко и те изведнъж избират да Му обърнат гръб. С времето обаче, в процеса на съзряване и израстване, започнах да виждам, че всъщност тяхната постъпка е нещо, което сякаш те са ни завещали. Това изпитвах особено в мигове, когато се изправях пред житейски ситуации, в които трябваше да избирам между себе си („аз-ът“) и другите – ближните. Нещо в мене желае да бъде повече както спрямо ближните, така и спрямо Бога. И тъкмо в тези моменти на изпитание, както казват св. отци на Църквата, аз се чувствах подобно на нашите прародители преди хилядолетия в райската градина: пред изкушаващата ги змия и пред Божия всезнаещ и всевиждащ Промисъл. Тогава проумях, че всъщност Адам и Ева не са били просто глупави, а всъщност са изпитали сладостта на гордостта, удоволствието на „аз-а“ и са го обикнали повече от Бога, като дори са предпочели да общуват с падналия ангел, отколкото със своя небесен Отец, Който не е спрял да ги обича и след това. Той дори им е дал възможността да се покаят, но те вече не са желаели да се върнат при Него. Желанието „да бъдат като богове“ без Бога е било по-силно от това да бъдат „богове по благодат, по причастност към Бога“, като живеят в общение с Него. В това се е заключавала и катастрофата на цялото творение. Така грехът е влязъл в човешката природа, с всичките му последствия. Оттогава и досега за човечеството съществува този път, който днес е толкова силно рекламиран под различни форми, че човек остава с впечатлението, сякаш това е единственият път за развитие на неговия живот.
И ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата (Бит. 3:15)
И слава Богу, че все пак за Адам, Ева и потомците им има и друг път, който е бил обещан след грехопадението. Той обаче не се е явил веднага. Нужно е било да изминат хилядолетия човешка история, изпълнени с много надежди и очаквания за изпълнението на Божието обещание. Първо е минало времето на патриарсите от търсещото Бога човечество преди потопа, после на тези от древния Израил, които са го водили през хилядолетната му история. И, накрая, преди две хиляди години, в Юдея, затънтената и размирна провинция на Римската империя, е станало нещо велико, нещо, което е щяло да промени цялата човешка история из основи.
И Словото стана плът, и живя между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца (Иоан 1:14)
И ето, времето е дошло и Бог е станал човек, за да може човекът да стане бог по благодат, както казва св. Ириней Лионски през второто столетие. Божието обещание е било изпълнено и за хората се е открил път, който е бил алтернатива на онзи, който са начертали първосъздадените хора. Бил е алтернатива, която е водела от земята към небето, но само и единствено чрез съдействие между Бога и човеците, изразяващо се във взаимно общение, което е започвало тук и е продължавало във вечността. Този път се е състоял именно в това – възстановяване на загубеното единство между Твореца и творението. Но това само по себе си не е било нещо абстрактно и неопределено, то се е изразявало в Църквата, която по думите на св. ап. Павел е тяло Христово (Еф. 1:23), в което всеки човек е призован да стане неин член, живо и действено участващ в живота ѝ. Христовата Църква е била създадена от Господа като отобраз на Божието царство тук, на земята. И така вече две хиляди години, макар и изпоранявано от светоуправниците на тъмнината на тоя век (Еф. 6:12), раздирано, разкъсвано, това Тяло Христово продължава да живее православно спрямо Бога, т. е. автентично по отношение на Божието откровение. Живее православно въпреки немалкото алтернативи, които светът предлага на хората и които отново се свеждат до една цел: да се угоди повече на аз-а, нежели на Бога (срв. Деян. 5:29). Именно тук можем да насочим вниманието си към една модерна, синкретична и глобална също толкова, колкото и всички останали съвременни процеси, алтернатива на човешкия аз, „творяща“ един „нов световен ред“ за „новото човечество“ – именно „Ню ейдж“.
Много лъжепророци ще се подигнат и ще прелъстят мнозина; и понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта (Мат. 24:11-12)
Прочетем ли тези слова на Господ Иисус Христос, оставаме с впечатлението, че те могат съвсем спокойно да се впишат във всяка една изминала епоха досега. Ако обаче обърнем внимание на втората част от приведения стих – за увеличаването на беззаконието и изстиването на любовта, може би нещата доста започват да приличат на времето, в което живеем. Излишно е да споменавам, че отдавна християнската нравственост е изхвърлена от „модерния гражданин на света“ в кошчето за отпадъци, анатемосана от него като нещо „ретроградно и дори безсмислено“. Няма нужда да се говори много и за факта, че когато егоизмът се превърне в норма, тогава и любовта към Бога и ближния изстива до степен такава, че за нея остава място предимно в скришните стаички (Мат. 6:6) на отделни християни, които не парадират с вярата си. Или пък ще се превърне в тема за разговори предимно на „строго интелектуално равнище“, с академични окраски, между хора, които предпочитат повече да говорят за нея, отколкото да я живеят. И все пак Господ е сърцеведец и само Той знае какво е в човека. Реалността на двадесет и първия век недвусмислено свидетелства за силното влияние на тези процеси. Оттук става ясно, защо в такава обстановка на живот сурогатните алтернативи на истинската вяра в Бога ще са по-разпространени, по-рекламирани и по-търсени. Те просто отново и отново се стремят да обслужат консуматора чрез своите методи за бързо решаване на житейските проблеми с цел осигуряване на личното щастие.
Когато става въпрос за „Ню ейдж“ като религиозно-философско или по-претенциозно казано „духовно“ движение, изследователите му обикновено избягват да говорят конкретно за него, тъй като самото то не съдържа в себе си конкретност. Те по-скоро свеждат своите изследвания до определени общи характеристики, които го обобщават и анализират. Започвайки с различни елементи, съставящи синкретичния скелет на „Ню ейдж“, обикновено се преминава през теософията от деветнадесетия век, древните източни учения индуизъм, будизъм и техните медитативни практики като йога, например; през даоизъм, дзен-будизъм, окултизъм, спиритизъм, астрология, окултна магия и дори се стига до „феномена НЛО“. Друг ключов елемент от „Ню ейдж“ е начинът на пропагандиране: като се започне от култови филмови продукции и се премине през телевизионни предавания, интернет сайтове, страници във фейсбук, както и в други социални мрежи, списания и пр. … и се стигне до мнимо рекламиране на книги от непознати, но иначе много напористи хора по улиците.
С всичката тази пропаганда обаче не се свършва дотук. Очевидно е, че зад тази кампания, която струва милиони, стоят немалко лобита в политическия световен „елит“, които явно имат огромен интерес от това да се подхранват сурогатите на новата световна култура. А тя подготвя промяна на човешкото съзнание, както самите последователи на „Ню ейдж“ се изразяват. Това, от своя страна, трябва да доведе до епохална промяна – като настъпи Нова епоха (по името на самото движение) – „епохата на Водолея“! Тъй като досегашната такава, тази на „Рибите“, с която се визира „гниещият труп на християнството“ (изразът е на пропагандиращите „Ню ейдж“), трябва да се премахне, защото била донесла на човечеството само злини и нещастия и била причина за днешните глобални проблеми.
Както виждаме, тук не става въпрос просто за някаква идеалистична секта с розови представи за света, а за огромно културно или по-точно псевдокултурно движение с политически характер, имащо претенциозно желание за цивилизационна промяна на целия свят. Обикновено обаче пропагандата на „Ню ейдж“ винаги използва за изходна точка човешкото его. Първото ниво на пропагандата му е свързана със самоусъвършенстване на личния потенциал с цел успешност. След това ти остава само да си избереш по кой от всичките коловози да тръгнеш, за да „полетиш с ракета-носител към светли бъднини“. Или поне така учат.
В последните дни ще се явят подигравачи, които ще вървят по своите си похоти и ще казват: де е обещанието за Неговото пришествие? Защото, откак бащите ни починаха, всичко си стои тъй, както от начало на творението. Защото тия, които това искат, умишлено забравят, че небесата и земята открай бяха съставени от вода и чрез вода със силата на Божието слово, поради което тогавашният свят, потопен от вода, загина. А сегашните небеса и земята, съхранявани от същото слово, пазят се за огъня в деня на съда и погибелта на нечестивите човеци. Едничко това да не отбягва от вниманието ви, възлюбени, че за Господа един ден е като хиляда години и хиляда години – като един ден (2 Петр. 3:3-8)
За времето на св. ап. Петър тези негови изобличителни слова са звучали назидателно и същевременно бдително в ушите на древните християни. Апостолът е искал да ги утвърди във вярата, че Господ Иисус Христос отново ще дойде в славата Си и те трябва да се пазят от съблазните на света. За съвременния човек обаче това сякаш са някакви лишени от смисъл заплахи на нездрав религиозен мистик от преди две хиляди години. Защото човешкото его не желае промяна на статуквото. На него му харесва този свят на бързите и лесни удоволствия. Мамонът е по-привлекателен от Бога, а, както виждаме, той вече си има и свое „евангелие“ – това на „Ню ейдж“, чрез което се твори нова култура, нова епоха, ново съзнание, ново човечество. Или пък всичкото това „Ню“, т. е. „ново“, всъщност е просто древното и греховно „старо“, само че в една модифицирана опаковка по един доста атрактивен начин.
В света скърби ще имате, но дерзайте: Аз победих света (Иоан 16:33)
И ето, достигнахме до края на тези размисли. Остава да кажем: „може би не всичко е изгубено“. И остава да направим своя личен избор, да изберем своя Бог, на Когото да служим. Да си изберем съответното евангелие и съответната общност, тъй като човекът е религиозно-социално същество и, като личност, той все пак има нужда да общува с някого и да вярва в нещо. И оттук нататък да поеме по своя път.
Колкото до мене, аз отдавна направих своя избор. А вие?
