Обръщам се не към широката публика, а към православните християни в България в края на 2020 г.
Поднасям извинения, че засягам очевидни теми, налагащи очевидни заключения. Но понеже православният човек е свикнал да премълчава деликатните църковни теми, християнската ми съвест ме подтиква публично да потвърдя очевидното днес, а не в някакъв бъдещ момент.
Решението на Московския епархийски съд да лиши от сан професор протодякон Андрей Кураев е пародия на църковност. От каноническа (църковноюридическа) гледна точка то не е просто нонсенс, а свидетелство за целенасочено беззаконие. Последното далеч надхвърля унижението на конкретно физическо лице, защото разкрива много ясно механизмите, по които една автокефална православна църква се управлява еднолично, еднокапризно и в разрез с всякакви идеи за църковност или поне за човешка порядъчност.
Разбира се, проблемът е вътрешен за Руската църква (Московска патриаршия) и сякаш няма отношение към българските православни: някакъв (независимо какъв) свещенослужител е изхвърлен от клира по някакви (основателни или неоснователни) аргументи. Като че ли нищо ново, нищо необичайно в историята на православието. Но е точно обратното: проблемът най-пряко засяга всички православни християни във всички православни юрисдикции през 2020 г. И ето защо е така:
Кого можем да убедим днес, че православните живеем православен, християнски живот, а нашата отделна църковна община е част от Христовата църква? Ето, всеки е в състояние да посочи пресния пример с отстраняването на Андрей Кураев чрез псевдосъдебна процедура и да ни запита: това ли е вашият живот, така ли се отнасяте с членовете си? Какво е вашето отношение към тази несправедливост? А вие самите приемате ли основанията, по които е лишен от сан този духовник?
Кого можем да убедим днес, че Православната църква наистина представлява събрание на членовете на Тялото Христово, а не корпорация, оглавявана от човек, който не се свени да налага идеята, че той изразява волята и духа на Църквата? Защото само на невежа може да се прости допускането, че патриарх Кирил не е поръчал низвержението на Кураев като разчистване на лични сметки – без каквито и да било църковни основания.
Кого можем да убедим днес, че църковните канони са жива традиция и действителни древни правила, по които ръководим собствения си модерен живот? Защото само от невежа може да се чуе, че низвержението на Кураев има нещо общо с църковен ред, канони и здравия (дори нецърковен) разум.
Кого можем да убедим днес, че премълчаването на грозния случай заради недостатъчна осведоменост или действителни съмнения не е всъщност страх пред йерархията и бягство от неудобните въпроси, вместо осъзната позиция на църковни хора?
И в крайна сметка, кого можем да убедим днес в красотата и високото призвание за живот в Църквата, след като пред очите ни е такова низвержение? Защото независимо как ни се харесва, професор протодякон Андрей Кураев е отстранен от своята църковна организация в качеството си на популярна публична личност: мисионер, блогър, критик на такива аспекти в неговата общност, каквито негови събратя и колеги нямат смелост да разискват.
Жестокото е, че Андрей Кураев е низвергнат заради личните си убеждения, които не е запазил за себе си, а ежедневно ги огласява пред света. А дори убежденията му да са погрешни и дори порочни, те са плод на будна съвест. Ако са погрешни, би следвало да бъдат оборени. Ако са порочни, би следвало да бъдат изобличени. А докато това се случи, имаме пълно право да обърнем внимание не само на осъдения, но и на осъждащия.
Безчинието, извършено пред погледа на патриарх Кирил, крие опасност за целия православен свят по една проста причина. То налага модел, по който да мислят мястото си в Църквата нейните редови членове (не само миряни, но и клирици). Защо това, което след години публично ще бъде признавано за позорен момент в нашата православна история, днес следва да се подминава и толерира като отговорност на църковната власт и следователно като нещо, което сме принудени да търпим, защото, нали всяка власт е от Бога, пък какво ли остава за църковната власт? Ако и да имаме лично мнение, длъжни сме да го запазим за себе си, понеже критиката към йерархията се тълкува еднозначно като гордост.
Но утре хората ще питат не нашите йерарси и богослови, а лично нас: как живеем, по какви правила устройваме живота си на православни християни, как изразяваме вселенската си солидарност и как пазим своята съвест? Ще имаме ли очи да се обърнем към питащите с простичкото: Дойди и виж!?