Почина един владика. Бог да го прости!
Преди години той беше в разкола, там го бяха направили епископ, дори митрополит. Накрая се покая и беше приет в каноничната Българска православна църква – Българска патриаршия. Скоро след това беше избран и за митрополит. И доколкото, по псаломските думи, „дните на нашия живот са седемдесет години, а при по-голяма сила, осемдесет години“, неговите сили стигнаха само до седемдесет и осем години и Бог го прибра при Себе Си.
Та на този покоен владика в синодния сайт са пуснали едно житие-битие, срамежливо подстригано оттук и оттам. За него ми е думата.
Как можеш в един исторически документ (а какво друго може да е една публикация в официалния синсайт, озаглавена „Живот и дело на новопреставилия се Доростолски митрополит Амвросий“) да напишеш за покойния: „... на 3 април 1994 г. в Чекотинския манастир „Св. архангел Михаил“ е хиротонисан в епископски сан от Неврокопския митрополит Пимен“, като преди това си написал, че е клирик на Видинска епархия и игумен на тамошен манастир? Обаче изведнъж в друга епархия (Ловчанска) бил хиротонисан от владика на трета епархия (Неврокопска)! След четири години и половина пък бил приет в „канонично църковно общение“, но преди това не си казал, че онази хиротония не е била канонична. Защото е била разколническа, а отдавна покойният Неврокопски Пимен към началото на април 1994 г. е бил не само канонично низвергнат, но и отлъчен от Църквата с решение на Св. Синод на БПЦ-БП (чийто сайт публикува сега тези истории). Така че хиротонията не е имала никаква стойност, защото е била противоканонична по споменатите причини.
Подобна услужлива памет ще срещнете в биографиите и на другите приети от разкола висши клирици. Защо? Срамуваме се от истината или от близката история на БПЦ ли? Но това са фактите – другото е премълчаване на истината. Мнозина помнят, че тогава, когато тези факти се случваха, въпросните (разкаяли се отсетне) висши клирици хич не се срамуваха да вършат безобразията. Ако фабрикуваме обаче подобни исторически справки за тези личности, утре човек ще рече, че у нас въобще не е имало разкол, а това си го измислят някои заради не знам какви причини.
Друг интересен елемент от това „фризиране“ на фактите е премълчаване на семейното положение на някои от архиереите, т. е. някои от тях са имали семейства, след това са се развели и са тръгнали по клирическата кариера (за един по-особен случай няма нужда да споменавам). Сред тях има и бивши женени свещеници, после станали епископи.
Разбира се, има стара практика овдовели свещеници да приемат монашество и да стават архиереи. Например, до 1971 г. живя един такъв много достоен архиерей – Видински Неофит (поп Никола Караабов, овдовял на двадесет и еднагодишна възраст през 1889 г.). Но отдавна вече разводите сред населението са над петдесет процента, това не може да не засегне и свещениците. И някои от тях по различни подбуди станаха епископи. Това обаче не се отразява в техните биографии, сякаш е нещо срамно. Щом църковната власт го е приела и санкционирала, то не може и не бива да се смята за срамно и да се премълчава от църковната историография. Защото ние не пишем, нито можем да пренапишем историята. Тя реално съществува. Иначе тези премълчавания ми напомнят за една история, която за моя поука ми беше разказал покойният патриарх Максим:
Един син правел много бели, големи бели. При всяка такава постъпка бащата забивал по един пирон във вратата. Станали доста на брой пироните, но в един момент синът се опомнил и се поправил, спрял да прави тези бели. Тогава казал на баща си: „Татко, аз се поправих, няма ли да извадиш пироните от вратата?“. Бащата наистина извадил пироните, но поучително казал на сина си: „Сине, ето, извадих пироните, но дупките си останаха...“.
Та за това става дума в крайна сметка: за тези следи от пироните, които са част от нашата история – историята на БПЦ-БП.
