След повече от 50 дни изолация и страх, някои неща се промениха.
Мен ме интересуват главно онези промени, които касаят мисленето на църковните хора, към които и аз, „като някой изверг“ (1 Кор. 15:8), простете, принадлежа. И тук се забелязва, че в края на краищата вирусът зае прекалено много място в това НАШЕ мислене. Появиха се всякакви „теологумени“, кой от кой по-мъдър, оригинален, напътстващ, спасяващ… Но вирусът си е вирус и не беше редно така безпрецедентно за цялата църковна история да го допускаме да прониква толкова близо до най-интимните, тайнствени и неприкосновени дълбочини на християнската същност, като св. Причастие, например. За два-три месеца само успяхме да развием един цял нов раздел в съвременното богословие, което с болезнена ирония бих нарекъл „превантивно богословие на заразата“. Безспорно, мъдри и полезни неща се написаха, зрели, макар и твърде противоречиви понякога. А накрая, като се обърнеш назад, и виждаш, че богословската ни мисъл се е напоила с рационализъм…
Виждаш, че мисленето ни е правилно, богословски издържано, изцяло „по св. Отци“, но духът ни вече не е светоотечески. Разумността е знак за духовна трезвост, но в живота на християните има място и за един специфичен начин на мислене, който за външния свят е скандал или безумие (вж. 1 Кор. 1:23), а за нас – утеха и освещение. Нали нашата вяра уж не е от този свят? Или?
Както и да е, кризата ни показа, че по един или друг начин разумът ни се е уплътнил, удебелил. Затова и страхът се е върнал отново, но не като страх Божи, а като малодушие. Това, разбира се, е човешко. Но все пак пред нас се изгуби яснотата на Двата пътя на древното християнство – пътят на живота и пътят на смъртта. Получи се нещо колкото парадоксално, толкова и смешно - ситуацията сякаш ни предложи други пътища: към зараза (в църковното събрание) или към изолация и самота (вкъщи)! Нещо като два пътя на смъртта. Началото на една карикатура… Но все пак, нека не абсолютизираме смешното. Неговата мисия е да предпазва от екстремизъм, да предупреждава, не да буквализира нещата.
Интересуват ме и промените в отношението на т. нар. общество към Църквата, т. е. на онези представители на осреднения български народ, които в анкетите се вписват като православни християни, но де факто не участват органически в автентичния църковен живот, а по-скоро го разглеждат отвън, всеки със своите си очила. Разглеждат, разсъждават, вълнуват се, но отвън. И когато Църквата беше поставена в общото „извънредно положение“, а страхът от зараза завладя обществото повече от патриотичния възторг от нашата „богата духовна култура“, изведнъж се появи враждебност. На храмовете започнаха да гледат като на развъдници на вирус. Журналистите арогантно започнаха да обсъждат св. Чаша и да разсъждават за лъжички и причастни кърпи, без и хабер да си имат за тези неща. Същото това общество беше склонно да героизира медицинските работници и магазинерите – и напълно заслужено, защото всички опираме до тях и сме готови както да ги заразим, така и да приемем от тях зараза, за да получим услугите им. Обаче на свещениците много хора погледнаха с подозрение. Техният труд и риск беше подценен, понякога и унижен, сякаш това са хората на заразата и безредието. Забрави се, че тези хора също дават и утеха, и живот не по-малко от лекари, магазинери и полицаи. От това има смисъл!
Църквата и държавата у нас все пак успяха да постигнат едно споразумение, приемливо за всички. В България корона-кризата се отрази по-меко на църковния живот, отколкото в повечето други страни. Но „лошото чувство“ към Църквата остана у медиите и у някои граждани. Създаде се прецедент. Занапред хора и кръгове, маргинални по отношение на Църквата, ще започнат да се намесват в нейните вътрешни дела вече не по политически, а по здравни причини. За здравето и живота всичко може. Но кое здраве и кой живот? Понеже ние в своето християнско „безумие“ различаваме поне два вида здраве и поне два вида живот! ИЛИ?!
Ако вече дори църковните люде се отнасят скептично към идеята, че св. Евхаристия е нещо, за което си заслужава да се умре, то как да убедим останалия свят в това? Обаче тази тема е толкова дълбока и сериозна, че човек изнемогва от нейното дълбоко и сериозно обсъждане.
Затова си позволих в последно време да коментирам тези теми с една серия карикатури. Както иконата е богословие в цветове, така и карикатурата може да бъде апологетика в щрих. Многовековният културен опит на християнството ни е дал изключително богата визуална култура. Тук нямам предвид само натрупването на изображения, техники и стилове, а най-вече способността да се ориентираме в образните послания, в тяхното семантично многообразие, да се възползваме от богатата словесност на образа, далеч извън иконата. Само пълното усвояване на тази образна култура, изпитана в „горнилото“ на иконоборческата криза, минала през съблазните на Ренесанса и наново утвърдена върху ценностите на византийската образна духовност, може да ни даде свободата да боравим и с друг тип изображения. Само един такъв културен багаж може да ни направи свободни да се възползваме дори и от карикатурата като антипод на иконата.
А защо е нужен този антипод? За да придобием ние още повече възможности за изказ и анализ на духовните явления, които за съжаление невинаги са „иконни“, но често пъти са повече карикатурни. Ако в древността Църквата разполагаше с оръжието на карикатурата, тя със сигурност би го употребила срещу ереси и секти, които представляват карикатура на църковното учение и напълно заслужават да бъдат окарикатурени! Да не говорим за нравствено-етичните изкривявания. Неслучайно възниква феноменът на юродството.
Но карикатурата се развива като жанр много по-късно и в съвсем друг контекст, защото е необходимо много дълго и сложно натрупване за това. А още по-късно тя започва плахо да навлиза и в църковната образна семантика, изисквайки още повече културна зрелост, без която формализмът, предразсъдъците и плоското мислене биха останали сериозни пречки.
Така че днес ние разполагаме с всичко, за да се възползваме и от карикатурата като образно-богословски подход към сериозните неща. Тя не е предназначена да дава отговори, а да повдига въпроси, да създава повече „триизмерност“ и нюансираност на теми, които не могат да се разглеждат само квадратно. Именно по тази причина е много печално, когато забелязваме по разни форуми в социалните мрежи, например, липсата на тази култура именно у църковните люде, от които се очаква точно обратното.
Загубата на чувство за хумор става също нещо като вирус, заразяващ свежия въздух на свободните в Христа хора. Но ние непременно трябва да съхраним това чувство. Между усмивка и кикотене има голяма разлика. Днес много явления най-добре се коментират с хумор, за да избегнем осъждането, конфликта, скандала.
Хуморът обаче има и още един голям враг: гузната съвест. Тя носи обиди и скандал там, където няма обида и скандал, внушава страх там, където няма страх. Така че, ако усетим, че губим хумора си, може би е време за изповед? Или може би трябва да прочетем още някоя и друга книжка?
С болка, в Христа:
Благо Мегалов
