Калачинският и Муромцевски епископ Петър е завършил Биологическия факултет на Московския държавен университет и е защитил дисертация по специалността „Вирусология“. Епископът разказва защо са необходими сериозни мерки за безопасност по време на епидемията и отговаря на най-често задаваните въпроси.
„Някога по време на епидемии винаги са ходили в храмовете, а не като сега!“
Не, не винаги. Говорещите по този начин не са запознати с историята, включително и с църковната. В миналото също е имало изолация и карантина, не бива да мислим, че това е нова, измислена мярка. Разбира се, нивото на знание за причините и развоя на епидемиите е било напълно различно от днес. При все това хората са знаели, че само карантината може да спре чумата, холерата или едрата шарка. И в много от случаите са се пазили и са четели молитви в домовете си.
Сега много се говори за подвига на светителя Филарет, който насърчавал московчани и ги събирал за молитва, но това е изключителен подвиг. Мога да припомня, че носещият същото име светец – Филарет, но не Московски, а Черноговски, извършвайки същия подвиг по време на холера, се е заразил и лекарите не са успели да го спасят. Това е било през 1866 г.
Ако говорим за заразни болести, то главният подвиг на духовенството най-често се е състоял в посещаването на болниците и временните бараки, пълни с болни хора. Това винаги е било и сега е огромен риск – свидетелство за подвига на истинските пастири. Те са се стараели да причастяват болните или отделно от тези, които тогава се смятали за здрави (разберете, че тогава хората не са имали знанията как се предава вирусът), или у дома, или в болниците.
Още от апостолски времена са ни дадени думите за послушание към властите. За разлика от гоненията срещу християните карантинните мерки Църквата е възприемала с разбиране и никой не се е смущавал, че в законите и наредбите на Руската империя са били предвидени ситуации с временно затваряне на храмовете по време на епидемия. Не, това не е отстъпление от вярата. Ние с вас почитаме св. праведен Теодор Ушаков. А знаете ли, че той успял да спаси живота на своя екипаж и целия град Херсон по време на чумната епидемия? Там е била въведена строга карантина и са били забранени публичните богослужения.
Адмирал Ушаков поставя патрули на входовете и изходите, заповядва на всички да останат в домовете си и изолира всички болни. Болестта е победена, а адмиралът е награден с орден „Св. Владимир“. И ние с вас виждаме не само разбиране от страна на Църквата за неговите мерки като ръководител. Този дълбоко вярващ човек е станал свят молитвеник за нас пред Божия престол!
Мнозина помнят един от православните патриарси от съветско време – Пимен (Извеков) и много го почитат. А знаете ли, че в качеството му на местоблюстител той е организирал борбата при избухването на холера в южните райони на Съветския съюз? Болестта обхванала Кавказ, Астраханския край, Одеса – бедата е заплашвала цялата страна.
И тогава е бил подписан указ, по силата на който категорично се забранява целуването на иконите, а причастяването на миряните се е благославяло само в изключителни случаи на немощ или болест. Това не е променило по никакъв начин отношението на църковното общество към патриарх Пимен, а съвместните действия на властта и Църквата са позволили да се победи опасната болест с минимален брой жертви.
Това са само няколко примера, за които ни е известно. Желаещите да научат повече, могат да се обърнат към Настолна книга на свещенослужителя, издадена за първи път в края на 19 в. В нея внимателният читател ще открие специални мерки за предпазване както на пастирите, така и на паството по време на епидемии. Сегашните събития ни карат да изучим внимателно историята на православието във връзка с този проблем, който поражда толкова въпроси сред хората. Това е още едно реално свидетелство. Мисля, че днешните събития изискват църковните историци да се потрудят особено активно, за да могат хората без съмнения да слушат гласа на свещеноначалието и да проявяват разумно послушание към властта.
Много е важно да разберем, че богослужението в нашата Църква продължава да се извършва. Нашата страна е преминала през много по-страшни времена от гледна точка на ограниченията за участие в църковните тайнства и в пастирската грижа. Не бива да забравяме за времената, когато на територията на нашата родина почти всички храмове бяха унищожени или закрити, а свещенослужителите бяха хвърляни в затвора и нерядко приемаха мъченическа смърт. Но молитвата е звучала и тогава, а вярващите са се стремели по всякакъв начин да подкрепят своите архипастири и пастири, молили са се тайно, тайно са си предавали в затвора и в заточението св. Дарове – и това е било смъртно опасно. А сега се служи, богослужението се излъчва в ефир, свещениците ходят при старите хора и ги причастяват по домовете. Нека съпоставим днешната ситуация с това, което преживяхме през 20 в.!
Вярващите имат благословението на патриарха да останат вкъщи. Това е църковният отговор, помощта към нашите власти, лекари и доброволци, които сега се борят с тази епидемия. Никой не напада нашата вяра, единството на Църквата се проверява по друг начин – в осъзнаването, че където и да се молим, на службата в храма или у дома, килийно, Христос е между нас. Външно сме разделени от карантината, но можем да се молим и да бъдем заедно духовно. Не бива да се боим: Самият Господ ни съединява.
„Опасността е преувеличена – ние и без това винаги имаме грипни епидемии! И нищо, живи сме и без особени мерки!“
Хората, които говорят така, не разполагат с пълната информация. Те вярват преди всичко на това, което се пише в интернет. Сравняват числата на смъртността от различни болести в момент, когато в много страни короновирусната инфекция все още набира сила. Сериозните специалисти не могат все още да оценят всички последици от случващото се, но са напълно наясно, че такава епидемия отдавна не е имало – това е нов, неизучен вирус: много заразен, лесно предаващ се по въздушно-капков път.
Такива драконовски мерки за предпазване не могат да се обяснят с нечия изгода, някакъв митичен заговор на чиновници – всички страни по света ще понесат огромни загуби от карантината. Има само една причина да се рискува благосъстоянието на милиарди хора: обективната опасност от коронавируса.
За него все още няма лекарство, няма ваксина, от него се заразиха и умряха много лекари, въпреки че се стараеха да спазват всички мерки за безопасност. Лекарите сега се жертват заради нашия живот и здраве.
Вижте какво се случва в Испания, Италия, Великобритания и САЩ. В Китай броят на заболелите беше намален заради строгата карантина. А в Италия лекарите плачат и казват: „Аз трябва да решавам кой да живее и кой да умре“.
Това е много опасна болест и ако не реагираме с предписаните мерки, ще стане по-лошо от Италия. Нима смятате, че десет процента смъртност е шега?!
Повярвайте, това не е просто ОРВИ (остра респираторна вирусна инфекция). Според статистиката болният от ОРВИ или от грип заразява по-малко хора около себе си, отколкото болният от коронавирус. Може би някой е пропуснал информацията от Южна Корея за така наречения пациент 31. Този тридесет и първи пациент с диагноза коронавирус беше енориашка от "Църквата на Иисус" от култа Синчхончжи, която не подозирала, че е болна и успяла за три дена да посети няколко обществени места и да зарази стотици хора. От инфектираните от нея 544 са се разболели, а останалите 9 000 са под карантина.
Така само от един човек са пострадали няколкостотин души. Работата е там, че някои хора разпространяват вируса по-интензивно. Учените не знаят защо става така, този въпрос още се изучава, както и самият вирус. Той навсякъде се държи по различен начин, явно бързо се променя и мутира.
Аз съм вирусолог и когато работех по специалността си, трябваше да изследвам нови огнища на болести и да подбирам епидемиологични мерки за тях – точно това сега прави държавата. Ето защо аз нямам никакви основания да не ѝ се доверявам.
Повтарям това, което казват и специалистите: сега, когато още няма ваксина, само карантината може да прекрати предаването на вируса. Този вирус паразитира основно върху хората и живее, докато се предава. Някои хора не осъзнават, че могат да са носители или да боледуват без да имат симптоми (това са две различни неща). Всички те обаче ще способстват за предаването на вируса. Това предаване може да се прекрати по три начина: ако човек оздравее, ако умре или ако е в изолация, т. е. под карантина. При карантината се спира пътят на разпространение на вируса. Не е нужно човек да е специалист, за да разбере: не бива да наливаме масло в огъня. Това, между другото, е и въпрос на нашата отговорност пред ближните, които можем неволно да подложим на опасност.
„Да се страхуваш, че ще се заразиш в храма, където всичко е свещено, това си е маловерие!“
Всъщност такъв въпрос са могли да зададат и фарисеите от Евангелието, изискващи от Иисус Христос знамения или чудеса. И Спасителят е извършвал чудеса, но не заради изискващите знамения, а заради вярата на просещите милосърдие. В Неговата родина последните са били малко, затова и чудесата там са били малко. Във всяко чудо, извършвано от Бога, задължително участват в крайна сметка двама: Самият Творец и този или тези, заради които се извършва чудото. В извършилото се чудо задължително се срещат всемогъщата Божия любов и дори най-малката, но искрена и смирена, основана на любовта човешка вяра. Божията любов ще пребъде с нас до края на света.
Всъщност всички ние, цялото човечество, въпреки цялата ни греховност и досега буквално сме потопени в океана на Божията любов. Но ако насреща няма човешка любов, то няма и вяра, а значи напразна е нашата молитва и Божията благодат няма да се докосне до нашия живот.
Христос винаги е напомнял на Своите ученици за значението на вярата. Да вземем евангелския откъс, в който бащата моли Господ да излекува от епилепсия неговия син. „Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия“ – отговаря Христос на молещия Го. И тогава бащата казва: „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми“ (Марк 9:23). И това смирено „маловерие“ се оказва достатъчно, за да прояви Господ към него Своето милосърдие. Да си припомним и друго място от Евангелието, когато ап. Петър обещава, че дори пред лицето на смъртта няма да остави Учителя. Можем ли да се съмняваме във вярата на бъдещия първовърховен апостол, на която вяра Христос, като на камък, е основал Своята Църква? Разбира се, че не. Но явно към голямата вяра на Петър в този момент се е докоснало някакво самомнение, гордост, изкушаващи Господа. И Божията благодат е отстъпила, и тогава страхът е влязъл в сърцето му на апостол. И само след горчивите му сълзи благодатта се е върнала.
Да си припомним и ап. Павел, който моли Господ да го изцели от болестта му: Павел правилно е разбрал Божията воля и се е смирил, когато не е получил изцеление. Той и впоследствие, с грижа и тревога, пише на учениците си и ги моли да пазят своето здраве. Подобни думи можем да намерим и при св. Йоан Златоуст, който е страдал от тежки болести и е прибягвал да помощта на лекарите, и е съветвал и другите да се пазят.
На кого ще се уподобим, ако не обръщаме внимание на реалната опасност от заразяване с инфекцията, която е особено опасна за възрастните енориаши? Кой от нас ще каже, че има по-голяма вяра, отколкото нашите велики светци? Да говориш за своята вяра и да си сигурен в това, че Господ ще ни помилва от болестта, е голяма дързост и изкушение за Господ. „Не изкушавай Господ, твоя Бог“ – тези думи остават главните в сегашната ситуация.
Критиците на превантивните мерки вероятно не разбират сериозността на настоящата ситуация. Сега, когато беседвам с вас, в Църквата се труди специална работна група по коронавируса. На първо място стои въпросът за всестранната помощ за хората: доставката на продукти, лекарства, събирането на дарения, а където позволява квалификацията – и помощ в болницата. Паралелно в работната група идва информация, че при няколко свещеници болестта е потвърдена, че някои имат симптоми, а част от тях, за съжаление, се намират в тежко състояние. И ние се молим за тях.
Тяхната болест не е свидетелство за маловерие. В някои случаи това е недостатъчна предпазливост, но като цяло – това е една от причините свещенослужението да се нарича именно служение. И това е следване на Христос, а Великият пост ни напомня за Неговите страдания и смърт на Кръста.
Църквата, светините, тайнствата – всичко това е спасително, но много хора, за съжаление, и досега не искат да чуят, че става дума за спасение не заради благополучието в този свят. Спасението не е избавление от болестите и смъртта, а спасение в съединението с Бога и Неговото следване още в този живот, опит за влизане във вечния живот, в Царството на нашия Отец, избягването на духовната гибел. Ето защо са светините и тайнствата.
Изисква се мъжество, за да признаеш, че нашата вяра не застрахова никого от болести. Нещо повече, Христос ни предлага да понесем според силите си своя кръст заради вечния живот.
А отношението към Църквата като към барокамера с особен микроклимат и обеззаразяване е пълно с изкушения – такава вяра може да се окаже много нестабилна. Болестта взима млади и стари, лекари и учени, православни и римокатолици, мюсюлмани и атеисти. Човек може да дойде в храма вече болен, но да не подозира. Само той ще зарази повечето от намиращите се край него. В храма често влизат и нецърковни хора, които палят свещ и си тръгват. Те не знаят какво е това духовна общност, какво е молитвата и тайнствата на Църквата. Всеки дошъл в храма може да е потенциален носител на вируса.
Тази пандемия трябва да подейства отрезвяващо и да ни напомни колко сме се отдалечили от Бога. Във Великия пост ние се оказахме в ситуация, в която всички увеселителни заведения са затворени, когато сме спасени от голяма част от ежедневната суета и отвличащите ни навици. За мнозина тази ситуация е принудителна и непривична, но всеки може да я усвои за свое добро. Аз тук виждам Божия промисъл за тези, които трябва да са в режим на самоизолация. Не се налага да се чудим какво да правим вкъщи – да се хванем и със смирение да се молим. Но не трябва да допускаме страх в сърцето си. Всичко, което правим, го правим заради Христос и нашите ближни. Следвайки Христос, ние Го молим за милост и вярваме, че Господ навсякъде е близо до нас. Неслучайно е казано: „Където са двама или трима събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях“ (Мат. 18:19-20).
Източник: Православно списание „Фома“
