Мобилно меню

4.9540229885057 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (87 Votes)

Archdeacon John ChryssavgisВинаги съм се възхищавал на древните монаси и монахини, живели в пустините. Не защото те са открили как да избегнат плащането на данъци. Не само защото думите им са били вдъхновяващи, а молитвата им – преобразяваща. И не толкова защото са се противопоставяли на могъществото на империята и на изпитанията на времето. А защото те са възтържествували като символи на един алтернативен начин на действие. Макар техният идеал често да е бил митологизиран или схващан по романтичен начин, и дори манипулиран и експлоатиран в много църковни кръгове, той при все това остава отражение на стойността на мълчанието.[1] На вършенето на по-малко или на вършенето на нищо. На безмълвието и незабележимостта. На това да се молиш, вместо нещо да произвеждаш. С една дума: просто да бъдеш.

За разлика от тях глобалната пандемия, предизвикана от коронавирусната болест 2019 (COVID-19), разкри много относно приоритетите и слабостите ни като общество: като една удивително сложна общност, една заплетеност от политически, финансови, здравни, образователни и религиозни институции, които засягат всеки човек по света. Всяка от тези институции днес отчаяно се опитва да излезе с решения на въпроса как да възстановим живота и да спасим света – такъв, какъвто го познавахме. Никой не е имунизиран, дори „безсимптомните“, дори най-мощните нации, най-сигурните икономики и най-праведните вярващи.

Тук, в Америка, нашите православни йерарси до голяма степен показаха сериозни ръководни качества. Обърнаха внимание на научните изследвания, спазиха държавните разпоредби и се застъпиха за милост към своите енории и паства. На равнище Събрание на епископите[2] те показаха и артикулираха една забележителна и изключителна солидарност, проявявайки достойно за възхищение чувство за единство и неотложност, което видимо отсъства в нашето време на раздори и разделения.

Какво обаче щеше да бъде, ако нашите епископи не бяха казали нищо „религиозно“, а само се бяха съсредоточили върху служението сред своя народ? Какво щеше да бъде, ако нашите свещеници не вършеха нищо „богослужебно“, а само показваха пълно единство със своите енориаши? Какво щеше да бъде, ако аз не бях написал тези редове? Защо толкова много се страхуваме не просто да нямаме верните отговори, но и да нямаме изобщо никакви отговори? Защо сме толкова твърди в указанията си към нашите вярващи да си стоят вкъщи и да гледат излъчванията на живо (при положение, че всички експерти обясняват как това не може да замени богослужението), докато ние, клириците, се чувстваме някак си заставени от своята собствена свещенослужителска изключителност или „другост“ да спазваме „буквата на закона“? Защо ние хабим толкова много усилия и време, дефинирайки нетленността на Тялото и Кръвта Христови, вместо да защитим сигурността и добруването на Църквата като Тяло и Кръв на Христос? Щеше ли цялата структура да се срине, ако свещенослужителите бяха задължени да се съобразят с ограниченията и епископът им се разпоредеше службите да се извършват само в една или няколко църкви?

Защо сме толкова алергични към ценността на мълчанието и духовния покой, към силата на молитвата и отсъствието на действие? Може би защото те са неудобни и неприятни. В действителност отците и майките пустинници са признавали, че мълчанието и покоят могат да бъдат усещани като смърт. Аз правя дневното си физическо упражнение, като се разхождам из близкото гробище. Помненето на смъртта е жизненоважна техника, то е всекидневно и осезаемо напомняне за нашето несъвършенство. Живеенето на живота в неговата пълнота идва само тогава, когато ние се изправяме пред „крайните“ въпроси, а именно за липсата на смисъл и за смъртта. Ако искаме да излезем от живота калени и шлифовани, ние просто трябва да мислим за смъртта. Едва ли има видимо усещане за съвършенство в старческите домове и в болниците, изпълнени с поразени от COVID-19. И все пак мнозинството от нас са склонни да отричат връзката между смъртта и покоя, хвърляйки се във вихрушката на активността, на неистовото придобиване или паническата възбуда, което привидно прави смъртта или неправдоподобна, или дори невъзможна, или най-малко поне управляема. Ето защо бях изненадан, когато монаси от Света гора съобщиха, че служат бдения заради коронавируса. Нима от тях не се очаква да вършат точно това?

В древност пустинята е учела своите обитатели от какво да се освобождават и към какво да се придържат, и, в края на краищата, как да споделят в общност, вместо да се изолират. „Стоенето в килията“ е било техният еквивалент на „самоизолацията“ и „социалното дистанциране“. Там те са научавали кое има значение на земята, но също и кое има значение за небесата. Там те са оценявали, че дори нещата, за които се твърди, че са религиозни и обредови приоритети, могат да се превърнат в претекст за занемаряване на вътрешната работа на сърцето. Там те са откривали как близостта и общението са вкоренени в безмълвието и покоя. Там са разбирали и прегръщали своите духовни изкушения и напрежения: че трябва да спрат да защитават или да оправдават себе си и да спрат да осъждат и укоряват другите.

Хората се чудеха що за Великден е възможно да отпразнуваме тази година. Един от отшелниците в Синайската пустиня говори за „едно малко възкресение преди окончателното възкресение“. Може би нашата битка с новия коронавирус кореспондира с „една малка смърт“ преди падането на финалната завеса. Безмълвието и покоят приличат на момента, когато някоя сцена от филм замръзне и ние се питаме: кого сме нахранили, кого сме облекли, кого сме навестили? Как съм се отзовал, как съм реагирал или съм отвърнал, когато съм имал възможността за това? Безмълвието и покоят са единствената възможност да си дадем сметка за самите себе си, за външните си задължения и за властта. Нима в който и да било момент на подобно осъзнаване нашето най-голямо съжаление ще бъде, че не сме отишли на църква?

Силата на Възкресението не е в словото за една ликуваща победа, а в образа на празния гроб. Безмълвието и покоят отразяват ценността на нищото, откривайки, че нищо няма по-голямо значение от начина, по който ние навестяваме и се грижим за „ония най-малките“. Това са уменията, чрез които ние съзнаваме, че онова, което се случва в света (и в света на другите), има значение. А това вече е нещо.

Превод: свещ. Траян Горанов

* Chryssavgis, J. „The Value of Nothing: Lessons from COVID-19 on Silence and Stillness“ – In: Public Orthodoxy (бел. прев.).

[1] Или „исихѝя“ (бел. ред.).
[2] Най-вероятно авторът има предвид Събранието на каноничните православни епископи в САЩ (Assembly of Canonical Orthodox Bishops of the United States of America – тук)координационен орган на православните йерарси на територията на Северна и Централна Америка (бел. ред.).

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/698pw 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Знанието на Кръста е скрито в страданията на Кръста.

Св. Исаак Сирин