Много са сцените от Евангелието, които са ми особено близки, еднокръвни, наситени със смисъл, който не мога нито да изкажа, нито да проумея докрай. Струва ми се, че колкото и да ги изучавам, те ще остават за мене неизбродими по своята необхватност и мащаб.
Една от тях обаче винаги чета с особен трепет и ме трогва до сълзи. И това е срещата между стареца Симеон и четиридесетдневния младенец Иисус (Лука 2:22-40). Вероятно това е архетипната връзка между един човек, чийто живот вече е изтекъл, и друг човек, чийто живот все още предстои. Местата не могат да се разменят, защото „и един лакът не можем да придадем на ръста си“ (Лука 12:25).
Евангелист Лука описва сцената пестеливо, сякаш случилото се в храма е съвсем естествено. Само от църковното предание знаем, че когато в младостта си е превеждал свещените еврейски книги на гръцки език, Симеон е получил обещание, че няма да умре преди да види това, в което се е усъмнил. А той се е усъмнил в пророчеството на Исаия, че „… Девицата ще зачене и ще роди Син“. И ето, той стои в храма и чака. В храма трябва да се появи спасението на света. Там е определена срещата. Това е мястото, но времето е неизвестно. Година след година Симеон чака и не умира, и продължава да чака предреченото му от ангела. Той не знае кога ще се състои срещата, но няма съмнение в нейната неизбежност.
И ето, един ден в храма влизат Йосиф, последван от Мариам с четиридесетдневното Детенце на ръце. Никой от родителите и не подозира за предстоящата среща, която ще донесе радост, но и тревога. Сякаш разпознаването е невъзможно. Няма никакви белези.
Докато слушах евангелския откъс преди две недели в църква, един-единствен въпрос не престана да отеква в съзнанието ми: как старецът е разпознал това дете сред толкова много други деца, дошли в храма заедно с родителите си? Та на неговата отвъдпределна възраст той е бил почти сляп и съвсем немощен. Не е имало глас от небето, че „това е Моят възлюбен Син“ (Лука 3:22), не е имало бял гълъб, който да слезе над светото семейство. Тук външно няма никакво чудо, защото какво необикновено има в това, родителите да заведат новороденото в храма, за да принесат в жертва две гълъбчета? Едно гълъбче за всесъжение и едно – жертва за грях е заповядано в Моисеевия закон за всяко новородено; това е най-често принасяната жертва (Лев. 12:8). Това е най-обичайната гледка в храма, защото стотици деца се раждат всеки ден.
Необичайното е разпознаването. То е чудото.
И си помислих: а не сме ли всички ние, верните на Христос, не сме ли и ние като стареца Симеон, не сме ли Го разпознали и ние по същия неизследим, несподелим и дивен начин?
Мигът, в който Неговият образ се е отпечатал върху сърцето ни, не е ли същият онзи миг, в който Симеон е тръгнал през множеството към Мариам и Йосиф, доближил се е до тях, протегнал е ръце към завитото в повивки детенце и Мариам доверчиво е подала рожбата си в ръцете на непознатия старец.
Не сме ли и ние по същия начин протегнали ръце към Него с чувството, че след изморителното търсене сме пристигнали най-сетне на мястото, където винаги сме мечтали да бъдем, без да сме сигурни, че то наистина съществува? Не се ли повтаря с всеки един от нас същото чудо? И не е ли онзи миг на срещата в храма същият тайнствен миг, описан в края на Йоановото евангелие със 153-те риби в мрежата, когато „те не смееха да Го попитат кой е, защото знаеха, че е Господ“ (21:11-12)? Не е ли това преливането на минало и бъдеще, усукването на времето, чувството за есхатона, гледката отвъд раздраната храмова завеса в осмия ден? Човек не може да издържи на това, както го нарича св. Софроний Сахаров, „онтологическо покаяние“, той може само да се строполи в нозете Му и да се разплаче – от радост, от болка, от съкрушение, от неизразимост, заради всички и заради всичко. В този момент човек може само да протегне ръце и да поеме спасението, приготвено пред лицето на всички народи, светлината за просвета на езичниците. В този момент започва нашето обръщане към Божията милост в онтологично покаяние.
Последната картина на Рембранд, която е останала недовършена, е на стареца Симеон; до него е най-вероятно пророчицата Анна, нарисувана от друг художник. Животът в цялата му тегота е изписан на лицето на стареца: бремето е неизразимо тежко, годините са станали неизброими, отдавна е трябвало той да си „почива“. Но сега вече Владиката ще отпусне Своя раб и той ще си замине с мир от този свят.
И колко е странно: Йоаким и Анна предават на Бога измоленото си, обично, къснородено момиченце, когато то е на три години. Предават го по Божията воля. И когато това момиченце порасне и безсеменно роди своя Син, то ще дойде на четиридесетия ден в храма, за да Го обрече на Бога, както е повелявал законът.
А когато след 33 години това дете порасне, то ще се издигне на Кръста, за да обрече Себе Си на човека и да спаси със Своята жертва всеки един от онези, които сме Му верни.
В богоозареното си стихотворение „Сретение“ Йосиф Бродски описва Младенеца като светилник в черната тъма, която никой преди това не е озарявал, и този светилник свети, и пътеката се разширява.
