Ние сме временни обитатели на тази земя. Ще преминем по своите криволичещи житейски пътища и ще отминем. Господ Бог ще ни призове да се върнем в нашето истинско отечество и във величието и милостта Си ще ни отреди място във вечността. Залутани в нашите нестихващи търсения, ние рядко си даваме сметка за всичките Му благодеяния към нас.
Склонни сме по „човешки, твърде човешки“, да приписваме успехите на себе си, а неуспехите – на другите, на обстоятелствата и случайността. Дори стигаме до там вътрешно да обвиняваме Бога, че не е достатъчнно добър към нас, както към другите.
Бог във всичко ни обдарява, вдъхновява и води неизследимо дори тогава, когато не искаме да признаем това. Но ние всички – вярващи и невярващи, православни и неправославни, християни или не – рядко успяваме да видим и оценим Неговите благодеяния към нас. Включително и най-важното – че ни е призовал към живот и ни е вдъхнал Своя Свети Дух, за да се появим в този свят и преживеем чудото на живота. Поставил ни е на определено място, сред конкретни хора и не ни изпуска от взора Си. Милва ни невидимо със Своята десница – благ в силата и силен в благостта.
А ние почти непрестанно сме потопени в заблудата, че всичко добро е плод на нашите героични усилия и винаги сме малко или много недооценени – както от ближните, така и от враговете ни. Нещо по-лошо: смятаме, че Бог ни е длъжник и ние трябва задължително и на всяка цена да получим още и още, и така до безкрая, да вървим неотстъпно и победоносно по своя път. Но това е незрялост и скрита съблазън, плод на повредената ни човешка природа, заразена от греха.
Истински вярващите и дълбоко предани християни – тези, които знаят и следват заветите на Спасителя, – са осъзнали, че са длъжници на Небето и всичко, което са получили е... назаем. Разбират, че всичко това не само не е тяхно, но и ще дават отговор пред Бога, доколко са оползотворили този скъпоценен заем. Дали са успели да умножат и преумножат дадените им таланти, и да ги върнат обратно на щедрия Дароподател, както ни учи притчата за талантите.
Един от най-забележителните боговидци на 20 в., св. Николай Велимирович, споделя в една от своите творби: „Истината се заключава в това, че нямаме нищо постоянно на тази земя. Всичко отминава за миг и нищо не ни принадлежи, всичко е назаем... Господ всеки ден ни изпитва с Неговите дарове, а това изпитване е проверка дали човек ще успее да запази вярата и милосърдието, благочестието и добродетелта, дали ще си спомни от Кого е дошъл един или друг дар и дали ще въздаде слава и хвала на Подателя на даровете“ (Житие и слова, с. 57).
Така е с всеки Негов дар. Ако ние имахме пълноценното знание за порядъка във Вселената и невидимото ръководство на човешките съдби, щяхме да сме не само свидетели, но и убедени поддръжници на това. На св. Литургия в задамвонната молитва се казва: „... всяко добро даяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Тебе, Отец на светлината, и на Тебе, Отец, Син и Свети Дух, въздаваме слава сега и винаги, и во веки веков“.
Във всичко, от най-голямото до най-малкото, сме облагодетелствани без дори да осъзнаваме изцяло това. Заслепени сме от гордост и „тънкото“ чувство за духовно превъзходство над околните. Така скъпоценното ни здраве, за което се сещаме само когато е разклатено, е подарък от Него. Достатъчна е една зараза, движение на тромб или невнимание по пътищата и то може да ни бъде отнето и да потънем в обятията на болестта и недъга. Нашите деца, тези в които е нашата надежда и в чието възпитание влагаме цялата си душа, не са от нас, а от Бога. Те са Негови – и като замисъл и поява в света, и Той ни ги е поверил, за да ги възпитаваме и отглеждаме като хора и личности. Те са като цветя, чието семе Неговата ръка е спуснала отгоре точно в нашата малка градина, и ще даваме отговор как сме се грижили за тях.
Нашите способности, с които се самоизтъкваме пред другите и опияняваме пред себе си, са тайните Му дарове, които са ни предадени съкровенно и неизследимо, за да ги развием и върнем обратно на щедрия Дарител. Спътниците, които срещаме в нашето странстване из този многолик свят, са ни пратени, за да ни възпитават. Чрез тях получаваме уроците си в тази непрестана школа на живота.
Като любещ Баща и мъдър учител, Бог има план и дълбок и неизследим промисъл за всекиго поотделно.
Но какво можем да направим ние? Да се трудим, за да преумножим с търпение и смирение дадените ни таланти, и да бъдем благодарни. Да не се превъзнасяме в помислите си, а да си повтаряме: „Не на нас, Господи, не на нас, а на Твоята сила въздай слава заради Твоята милост, заради Твоята истина“ (Пс. 115:1).
Снимка: Стефка Борисова
