На никого не му се чете за гробове. И знам: като сложиш такова заглавие, не храни надежда да ти прочетат написаното.
Ама какво да напиша – онова, за което си мисля ли? Тогава хич няма да погледнете дори. Защото си мисля за запустелите ни души.
Ако си мислите, драги ми читатели, че душата ви цъфти („и връзва“ – извинете ме за шегата!), отидете на гроба на някой от най-близките ви и го вижте – както изглежда той, така вероятно е и душата ви.
Но преди да се засегнете, нека ви кажа, че това го казвам и на себе си. Защото и при мене нещата стоят по същия начин. И при тебе са така, и при нея, и при него, и така нататък, докъдето е българско.
В родния ми край обикновено такова състояние се сравнява с „турски гробища“, защото при мюсюлманите гробовете и гробищата като цяло са свещено място (вакъф) и държат да не се оскверняват, нито пък да се заличават (както неведнъж и не на едно място у нас е ставало). А иначе и при тях гробовете не се поддържат, както и при нас, християните. Причините няма да ги търсим, нито ще се опитваме да ги обясняваме с някакъв етнически и не знам какъв си субстрат.
Но всички (или почти всички) сме ходили по чужбина, виждали сме гробища – да ти е драго да си там (е, над земята, де!). Да се разхождаш, да се радваш на алеи, цветя, красиви храсти, дървета, на прекрасни паметници от най-различни гранити, мрамори и прочие изящни материали. Виждал съм и кучешки гробища – и там същото! Само дето гробчетата са по-малки от нашето „метър на два“, но иначе – същата изрядност.
В германската столица в един квартал, който е наречен Нови Кьолн (Neu Köln), но през последните десетилетия е заселен изключително с турци, та на шега го наричат Нови Истамбул (Neu Istanbul), протестантското гробище е изоставено и хубавата църковна сграда по средата – също. Гробището обаче постепенно е станало прекрасен парк, а изоставената църква преди 15-ина години беше отдадена на българската православна църковна община в Берлин да я ремонтира и ползва 30 години безплатно. Това е факт отдавна. И в Двери е писано неведнъж за освещаването и службите в храма още при митр. Симеон и еп. Тихон и т. нат. Но гробището си се поддържа и нямаш чувството, че си... в гробище. Защото последната асоциация у нас е почти винаги стряскаща.
Днес един интернет-приятел ми изпрати няколко снимки от така наречения свещенически парцел в софийските централни гробища. Снимките показват някои гробове на архиереи, архимандрити, свещеници. Не искам да ги публикувам тези снимки. Та кой от нас не е виждал запустели гробове?! И сниманите също са „порядъчно“ запустели.
Но тук въпросът е за друго: това са гробове на един митрополит (служил зад граница, та затова не е погребан в епархията си), епископи, архимандрити – всички служили и дали живота си за делото на БПЦ. На един паметник се чете долу в основата на кръста: „Отъ Св. Синодъ на Българската църква“. Но като цяло всички гробове изглеждат запустели. Не е в по-добро състояние и гробът на наскоро починал епископ на БПЦ. Навсякъде личи липсата на грижа.
Миналата година няколко човека се бяха организирали и освежиха плочата и паметника на един отдавна покоен епископ, но това беше изолиран случай.
Не искам да споменавам имената на архиереите, за да не проличи някакво пристрастие, но положението наистина е отчайващо. На времето казваха за един наш епископ, че да смелят всички владици, като него няма да могат да получат. Сигурно и сега може да се чуе това сравнение. Но гробът му свидетелства забрава.
Казват, че гробищата били огледало на културата на народа. Сигурно е така. Но като на непоправим оптимист все ми се иска поне гробовете на духовните ни водачи да бъдат поддържани, за да ни говорят не за тях, а за нас – че не всичко е загубено, че и в нашите души има малко пролет и цвят, и надежда.
