Мобилно меню

4.8974358974359 1 1 1 1 1 Rating 4.90 (39 Votes)

21dc9 11281986 769287149852583 886978735 nКогато един търсещ дух повярва в Христа и воден от новия и непознат порив да тръгне след Него, всичко изглежда леко. Обзема го вдъхновение, желание за саможертва и непрестанен стремеж за споделяне на това свое съкровенно съкровище. Иска да прегърне света и да благовести, благовести, благовести. Той се извисява до непознати сфери, диша пречистен въздух и усеща божествения шемет. Не след дълго обаче започва да понася първите контраатаки на врага. Сякаш целият свят му обявява война и хората около него стават нетърпеливи, резки и дори непримирими.

Но той продължава и с лично дръзновение и себеотрицание превъзмогва и преодолява нападките, и, воден от вдъхновението на вярата, продължава напред. Постепенно обучава духа си и преминава от едно състояние в друго. Неизбежно следват първите разочарования, идват неподозирани утешения и се раждат ранните победи в непримиримата духовна война.

Така новият последовател на Христос е упорит и напредва в теория и практика, като отделя все повече време и внимание за оформяне на своя духовен ритъм. Както казва един от великите мистици на св. православие – св. Исаак Сирин в Подвижнически слова: „... преминава от знание в знание, като му пречат бесовете, а му помага Божията благодат!“.

Но винаги дебне една деликатна опасност – опиянението от постигнатите успехи. То се спотайва някак си настрани и може да се превърне в истинска съблазън. От опиянение може да премине в успокоение, което да възпре бъдещото духовно развитие. Създава се особено усещане за духовна прелест, което е пагубно за подвизаващия се. Той дори без да осъзнава приема част от чертите на образа на фарисея от притчата за митаря и фарисея от Новия Завет. Има изградени духовни навици и по свой начин се самоуспокоява и дори проявява самодоволство, като вярва, че Бог винаги ще го предпазва, без да влага същите усилия, както преди. Едва ли не Той му е длъжник за това, което е сторил до тогава.

Има много случаи в енорийската практика, когато православните християни декларират, че са преодолели вече някои изкушения и имат изградена непробиваема защита против тях и не могат изобщо повече да ги засегнат. Те вярват че имат рецепти за първоначалната болест и живеят със сигурноста, че тя никога вече няма да се върне обратно и да ги засегне и нарани.

Едни вярват, че няма как да попаднат в плътски грехове и допускат по-свободно поведение към лица от другия пол и вследствие от занемарената си бдителност и нехайство изведнаж изпадат в тежко отстъпление и пропадане. Други са убедени, че са разгромили своя дългогодишен враг – алкохола, след взетите духовни мерки – изповед, св. причастие, редовно четене на акатист. Те пренебрегват предупрежденията на духовня си наставник да не опитват отново алкохол изобщо и по никакъв повед, и изпадат в тежко пиянство до безсъзнание. В подобно бесовско състояние извършват тежки грехове и дори престъпления. Широк е спектърът в това отношение и обхваща всички грехове. Всеки от нас е изпитал това в личния си духовен опит и е брал горчиви плодове.

Един от най-забележителни духовници на св. православие на 18 и 19 в. – св. Никодим Светогорец, в своя труд Невидимата бран предупреждава подвизаващия се: „Внимавай в себе си и бди над себе си. Ако си придобил някакъв Божи дар или се намираш в добро духовно състояние, не се поддавай на суетното самомнение на мечтателния помисъл за себе си, че уж си нещо и враговете ти не ще посмеят да те нападнат и че ти толкова ги ненавиждаш и презираш, че отведнъж ще ги отблъснеш, ако се опитат да припарят до теб. Помислиш ли така, лесно ще паднеш...“. А на друго място добавя: „Ти си барут и никога не дръзвай самонадеяно да мислиш, че си мокър барут и целият си намокрен с водата на добрата и чиста воля. Не! Не! Но по-добре смятай, че си сух и то пресух барут и щом усетиш огъня, ще избухнеш веднага!“.

Всички ние, вярващи и невярващи, православни и инославни, а и всички хора, сме склонни да подценяваме страстите си и да надценяваме собствения си контрол. След първоначалните успехи се промъква коварното усещане за неуязвимост.

Дори и вярващите с голям опит забравяме, че сме изгубили пълнотата на благодата и първоначалното блажено състояние в рая, където сме общували с Господа Бога „лице в лице“. А след изгонването от него и великото падение на праотците в нашата природа са навлезли смърта, проклятието и греха. Полу или изцяло успокоени в нашите малки и частични успехи, ние забравяме нашата немощ и, самозалъгващи се, разчитаме удобно на себе си. И дотогава, докато Всемогъщия наш Отец не ни изобличи по начин, който ни прави безпомощни. Но това е най-правилният начин да усетим нашето жалко духовно състояние. Тогава, когато Той отдръпне десницата Си от нас, ние не просто разбираме, а проумяваме, че без Него сме нищо. Прах и пепел, едно истинско разочарование. Истински силни сме само с Неговите благодатни сили и единствено под Неговия непобедим покров. Всичко друго е заблуда и самоизмама. Изпадаме в ролята на малко прохождащо дете, което, повярвало в своите сили, се отдалечава твърде далеч от ръката на баща си и преплита крака и, падайки, се удря, така че изпитва пареща болка. Колко често определяме изкушенията като малки и големи, незначителни и тежки. Големите ни мобилизират и ние, тръпнещи от страх, веднага се прилепяме към Бога с искрена молитва, а малките ги подценяваме, или просто си мислим, че „това няма да ни се случи“. На всеки друг, но не и на мен самия... Да, ние знаем, че сме грешни и неведнъж сме го изпитали, но се самоутешаваме, че не сме най-грешните на този потопен в грях свят.

Постепенно в нашия ум се настанява помисълът, че „не сме толкова лоши“ и, макар и барут, ние сме „мокър барут“. Намираме се извън зоната на опастността. Дори и да бъдем наранени, няма да сме уязвени. Нашето духовно състояние е тежко, но не ни изглежда страшно. Да. Ние сме болни, но не сме най-болните. И задължително има по-болни от нас. Ние, окаяните, не виждаме целия Божи план за нас и не проумяваме целия Негов промисъл за спасението ни. Много често бурите и насрещните ветрове, които ни връхлитат, прочистват Небето и то просветва и над нас и над хората около нас. Огънят на болката изгаря тръните на прегрешенията ни и се ражда една нова и пречистена личност. Помирила се с Бога и освободена от пагубното чувство, че има нещо свое, освен греховете си. Даровете, не са наши, а подарък свише и вдъхнати от Духа Светаго, а от нас се иска не само да ги запазим, но и да ги обновим, и така да застанем пред Съда Божи. Нека не забравяме, че никой от нас не е изпитан докрай – така, както не го е очаквал и нищо неподозиращият Йов. Да възпитаме духа си в бдителност и да стоим здраво стъпили в призванието, в което сме призовани от Спасителя, помнейки Неговите думи: „Бъдете будни и се молете да не паднете в изкушение!“ (Мат. 26:41). Амин!


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u4cyc 

Разпространяване на статията:

 

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.