Един от великите боговидци на Православието от 19 в., св. Амвросий Оптински, казва: „Човекът е като бръмбар. Когато денят е топъл и грее слънце, той лети, гордее се със себе си и бръмчи: всички гори са мои, всички поля са мои! Всички поля са мои, всички гори са мои! А щом слънцето се скрие, лъхне хлад и духне вятър, бръмбарът забравя своята храброст, прилепя се към някое листо и само вика: гледай да не ме събориш (Душеполезни поучения).
Така оптинският старец описва жалката траектория на нашето падение. Пропадането от висотата на себеопиянението до ниската точка на нашата немощ. Защото, когато нещата при нас са подредени и вървят нагоре, ние сме на гребена на вълната, отдаваме това на своите качества, а тогава, когато не се получават, приписваме това на другите. Нещо повече, бързо униваме, лесно се отчайваме и дори обвиняваме Всемогъщия и Всемилостивия наш Отец, че ни е забравил и отхвърлил далеч от Себе Си. И правим всичко това толкова често и във всички детайли от многоликото си битие. Това е диагноза не само за съкровения ритъм на духовния ни живот, но и за всичките ни светски проявления. Плод на нашата непълнота и повредена човешка природа. Не обичаме и дори не се опитваме да търсим причината в себе си, а удобно отместваме взора си навън и встрани от храма на собствената си личност.
Това е комплекс, който ни издава... Отразява нашата несъстоятелност в духа. Лишава ни от искреното дръзновение и жива вяра в Божия промисъл, намалява творческите ни сили и ни пречи да се движим напред и да преодоляваме стъпалата на духовната лествица. Всичко това е поради маловерие и незрялост на духа. Когато Бог ни даде Своето благословение и невидимо изрече Неговото неизказано „амин“, ние, дребните и незначителните, пърхаме с крехките си крилца, опиянени от възторг и потопени в собствената си прелест. А когато Той премъдро скрие лицето Си и намали благодатта Си, за да ни изпита, ние се отдръпваме, отпадаме и се прилепяме до някакво свое полуутешение. Потъваме в мисловни борби и се поддаваме на нашепванията на вътрешните си страхове. Така лесно попадаме под попълзновенията на поднебесните духове на злобата, които лесно пронизват търсещите ни души и ги водят към погибел. А дълбокият смисъл на това състояние е Бог да ни изпита в радости и скърби, възходи и падения. Наблюдава ни като любящ баща и иска от нас да помъдреем и не само да разберем, но и да осъзнаем, че всичко, което ни се праща, е от Него.
Така Той цели да закали душите в пещта на изпитанията, за да ни направи достойни да бъдем Негови истински съслужители. Затова не ни дава много и не изпраща благодатта Си изведнъж и изобилно, а само доколкото можем да я понесем в своята дълбоко лична, но и обща за всички християнска немощ. Ако се възгордяваме, губим Неговото доверие и се завръщаме отново при старото си "Аз" – страхливо, горделиво и непостоянно. А ако се опитваме да се смиряваме, Той, като тайновидец, ни дава щедро и прещедро, но пак и пак съобразено с това, какво и в кой момент можем да понесем за свое спасение и Негова слава. Светото Писание изразява това в проникновените думи на първия Йерусалимски патриарх – св. ап. Яков: „Просите, а не получавате, защото зле просите, за да разпилеете във вашите сладострастия!“ (Як. 4:3).
Ние сме в позицията на неразумни деца, които, и да искат, не са в състояние да оценят подаръка на баща си. И, за да не го похабят и разпилеят, или не го получават изцяло, или им е отстъпена само част от него. Защото получили съкровището на Небето – Неговата благодат, ние го изразходваме бързо в гордост и страсти. Така не можем дълго да останем в това блажено състояние и да споделим в пълнота радостта на Господаря си. Затова Той се отдръпва от нас и ни оставя да тънем в нашите заблуди, превърнали се в пленници на своята вечна човешка непълнота. Защото бързо забравяме, че всичко дължим на Него, а от нас са само нищетата и заблудата. Повярвали сме си, че не Той, а ние решаваме нещата. Забравили сме, че сме творения, а не Творци. А когато Бог се отдалечи от нас и топлите лъчи на Неговата милост вече не сгряват душите ни, ние се отрезвяваме. Връщаме се в реалноста на нашето несъвършенство и, поемайки дъх, напрягаме сили и навлизаме в себе си. С настойчивост и внимание започваме да чистим кладенеца на своята душа.
Това е благословен процес на пречистване и ново изживяване на собствената „метанойя“. Пренареждаме приоритети и изхвърляме ненужното. Връщаме се при себе, нещо повече – идваме на себе си. Всеки по свой и неизказан начин преживява драмата на Блудния син.
Това е нашата истинска духовна школа. По този начин нашият Учител ни учи на най-важния урок – да се смиряваме. И да го правим във всичко – както в горест и тъга, така и в радост и успех. Така дори и в недостойнството си можем да бъдем помилвани, защото „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат!“ (Як. 4:6).
Смирението е не само най-добрата стратегия, но и единственият, тесният път до царството Божие, универсална рецепта за всичките ни духовни болести и изцерение от покварата на греха. Сенките и полусенките в живота ни умъдряват и вглъбяват много повече от светлините и пурпурните зари. Именно в загубите и горчивите поуки е дълбокият смисъл на личния подвиг и оформянето на личността ни като подражатели на Христос и светците. Затова трябва първо да благодарим на тях и с искрено дръзновение да се прилепим към Него, осъзнали, че „всяко добро даяние и всеки съвършен дар идва от горе, слизайки от Него – Отца на светлината!“. Само така можем да берем зрели духовни плодове и да заслужим най-съкровения дар на Спасителя – Неговата благодат!
