Искам да разкажа една приказка. Чух я от моя приятел д-р Филип Абединов (Бедо) – един различен лекар. На мене ми е любим.
Та… Няма да започвам с „Имало едно време…“, защото събитието е вечно повтарящо се – случвало се е, случва се и ще се… Завършил един млад човек медицина и започнал да лекува. Добре му се получавало. Бързо станал популярен, а и поради амбицията си се развивал бързо и добре. Попаднал обаче на един завързан случай и, докато стоял и разсъждавал край леглото на болния, се появил дяволът и му рекъл: „Искаш ли да станеш най-добрият лекар, да си световно известен, да те обичат и харесват, да ти целуват ръцете?…“.
Младият лекар се замислил, изкушил се и наум си казал: „Е, нали за това съм учил, искам го, естествено. Пък и нали ще лекувам хора“. И на глас потвърдил пред дявола: „Искам, да!“. Тогава дяволът му казал: „Когато те извикат при някой болен, аз ще съм там. Ако съм до краката му, значи положението е неспасяемо, ако съм му до главата – има шанс, лекувай!“.
Не минало много време и повикали лекаря при едно детенце. Дяволът стоял до краката на детето. Лекарят го погледнал с молба в очите, но дяволът бил непоколебим. И тогава… Лекарят с рязко движение завъртял болничното легло и дяволът се озовал до главата на детето. Лечението се оказало успешно. Времето минавало. В невъзможните ситуации лекарят въртял леглото и излизал победител във всяка ситуация. Станал най-добрият! Победил дявола.
Един ден дяволът му рекъл: „Ела с мене. Искам да ти покажа нещо“. Въвел го в една пещера… Висели кандила, големи, с ярки пламъци, добре поддържани, пълни с елей. Лекарят попитал: „Какви са тези кандила? Чии са!“. Дяволът му отговорил: „На всички, които спаси и им даде шанс да продължат живота си, да изпълнят мечтите си, да се радват на света, да хвалят Бога“. Лекарят се радвал на гледката, но погледът му се спрял на едно кандило в дъното на пещерата, което мъждукало – елеят бил на привършване, а фитилчето догаряло. „На кого е това кандило“ – попитал лекарят. „Твоето“ – отговорил дяволът. „Откъде мислиш, че доливах кандилата на другите, които спасяваше, за да могат да светят сега така?“.
Днес е Задушница и всички ние се молим за починалите, отминали от този свят. Разказах тази приказка, защото ми се иска, а е и редно, някак по-различно да погледнем към небесата и да се помолим за ония, чието кандило е изгаснало, за да светят кандилата на много други – нашите. Да си спомним и да разказваме за онези, които не се променяха от времената, а промениха времената, за онези, които надхитриха дявола. Те са вече при Бога и достойно, макар и по човешки, бихме ги нарекли синове Божии. На тях Бог сигурно им е простил, а нас:
Бог да ни прости и сега, и вовеки!
Снимка: Стефка Борисова
