„Вор-ей са-лу-тар-ла кор-ди-ал-мен-те“.... „Вор-ей са-лу-тар-ла кор-ди-ал-мен-те кон бен-ве-ну-то ин Бул-га-риа“,* сричаше отец Ипомоний от листа, докато репетираше привествието си към... папа Франциск. Да, да – именно отецът получи благословение от Св. Синод да бъде преводач по време на височайшето посещение, до което оставаха по-малко от 24 часа. Всичко се случи много бързо и съвсем неочаквано.
Както благочестивият български народ, така и о. Ипомоний вече знаеше: преди около месец Св. Синод беше отказал да предостави преводач на папата. Затова, когато преди ден беше повикан да се яви спешно при митрополита си, нищо не предполагаше такова непредвидимо развитие на ситуацията. Владиката го беше попитал как е с чуждите езици и най-паче с латинския и италианския. Засрамен, отецът с разкаяние призна, че по отношение на езиците притежава редица дефицити, които дори и при многобройните си дипломатически мисии в миналото не беше успял да преодолее.
Вярно, че още в семинарията беше учил старогръцки и латински, но към латинския, като език на римо-католицизма, Ипомоний (по това време, разбира се, още със светското си име) изпитваше една неприязън, която силно занижаваше мотивацията му да се старае в изучаването му, което пък впоследствие нямаше как да не се отрази и на оценките му.
Но, дали поради смирението и разкаянието на отеца или пък по друга причина, владиката остана изключително доволен от този отговор и тържествено му съобщи, че по решение на Св. Синод има благословение да бъде преводач на папата по време на посещението му в София. След което насърчително го изпрати до вратата, изразявайки увереността си, че, както винаги, и сега отецът ще се справи успешно с мисията си.
Ипомоний знаеше, че послушанието е сред най-важните добродетели и прие мисията си със смирение, но как можеше да се справи с нея, когато имаше само два дена, за да научи цял един език? Вярно, задачата му беше да съпроводи папата само от президентството до Патриаршеската катедрала, така да го кажем – само за компания, но, макар и кратка по време, това не я правеше по-малка по тежест. Е, разбира се, отецът си припомни кои бяха най-добрите по латински измежду неговите съученици и състуденти, свърза се с един от тях (на другите беше загубил дирите през годините) и имаше пред себе си няколко важни израза на италиански – записани му, за улеснение, на кирилица. Но мъчен беше този латински, така де, италиански!
Ще спестим на любезния читател душевните терзания на отец Ипомоний и безсънието в последните часове преди посещението и ще се пренесем пред президентството, където, наредени според държавния протокол, официалните лица, сред тях и отецът, чакаха двамата държавни глави, на България и на Ватикана, да приключат срещата си и делегацията да се отправи към Патриаршеската катедрала. Папа Франциск беше шокирал гардовете от НСО, като беше отказал да се използват автомобили и беше заявил желанието си да се поразходи пеша.
Чакаше отвън, както споменахме, и отец Ипомоний. Той дори беше център на вниманието – и на журналистите, и на официалните лица. Та нали беше единственият, който щеше да придружи лично високия гост – такава чест се падаше веднъж в живота. А самият отец Ипомоний тайно си пожелаваше срещата някак си да се проточи до залез слънце, за да може вечерната тъмнина да скрие не само притеснението му, но и срама от предстоящия му провал.
Но... историята обикновено не се развива така, както ни се иска. Протоколът беше спазен и точно в определения час светкавиците на фотоапаратите засвяткаха, камерите започнаха да снимат, гардовете напрегнато се раздвижиха и на входа на президентството се появи Предстоятелят на Римския престол, изпратен от българския си домакин. Процесията потегли по жълтите павета към катедралата, както беше по програма, и съобразно предварителния инструктаж от протокола и охраната отец Ипомоний се приближи към папата, а всички останали уважително изостанаха на почетно разстояние от двете духовни лица.
„Вор-ей са-лу-тар-ла кор-ди-ал-мен-те кон бен-ве-ну-то ин Бул-га-риа“ започна отецът и после, след кратка пауза, засрамено добави „Ми дис-пиа-че, ма ио нон пар-ло италиано“. Когато вдигна поглед, видя, че лицето на папата беше придобило леко озадачено изражение, но не беше загубило усмивката, с която бяха посрещнати първите му думи.
Макар и от разстояние, всички погледи бяха втренчени в двамата духовници. Да мълчи само и да вървят беше невъзможно – някой щеше да се приближи, за да провери дали всичко е наред. Затова, като не успя да измисли друго, отец Ипомоний отправи наум една гореща молитва и започна с широки жестове – все едно, че разказваше за забележителностите, покрай които минаваха, да говори на чист български.
„Много се извинявам, че не мога нищо да разкажа на Ваше Светейшество, ... всъщност, не знам дали е редно да Ви наричам „Ваше Светейшество“, понеже нали сте... всъщност, няма значение, все пак сте ни гост. Не знам защо на мене се падна това послушание да Ви съпровождам, като не знам езика Ви, но не е моя работа да мъдрувам над послушанието си – това до нищо добро няма да доведе, освен до гордост и прелест.
А, слава Богу, че се обръщате по посока на нещата, които Ви показвам – вижте, останалите мислят, че Ви разказвам за нашата София. Така е по-добре. Нека така да мислят. Не че искам да ги лъжа – опазил ме Бог! Но не мога да допусна да се посрами – не, не нищожната ми личност, а авторитетът на Светия ни Синод, който ми е дал това послушание.
Вие доста пътувате, така, обикаляте, нали? Да, знам, знам аз, показват по новините. Следя аз новините. Пастирът трябва да е информиран за проблемите на паството си, нали... Но вие това го знаете – нали толкова пътувате. Информирате се лично. А ние – от телевизора...
Знаете ли, Вие сега ми се усмихвате, но тука много-много не Ви обичат. Не само, защото сте... така де, защото не сте православен, ами и заради нещата, дето ги говорите и правите... Ето, сега например в програмата Ви има посещение на бежански център. Защо Ви е това? Защо ги насърчавате? Ние имаме становище на Св. Синод – не ни трябват бежанци и мигранти. Те не са християни. Нека да си стоят там, откъдето идват.
Знаете ли, на мене, обаче, често ми е мъчно за тези хора. Не от добро са тръгнали – с жените си, с малки деца. Кой от война, кой от глад и мизерия е побягнал... Да, има сред тях и лоши хора, но бива ли поради това да вкаменяваме сърцата си и към нуждаещите се? Ами нали и Светото семейство някога бяха „бежанци“ в Египет заради злобата на Ирод...
Много се разприказвах! Май Ви досадих – замислихте се. Моля се и аз да се замислях по-често, вместо да приказвам! Ето – пак забравих, че трябва да проявявам послушание, а не високоумие. Трябва да го изповядам това, дето току-що Ви го казах.
Наближаваме. Ето там онези деца ни махат. Помахайте им и Вие – ето, аз им махам! А така, благодаря! Добре, че има неща, за които не са нужни думи... Само с поглед се разбираме. Пристигаме. Оттук-нататък вече други Ви поемат. Ето, идват. Аз се оттеглям. Простете още веднъж, че не можах нищо да Ви разкажа. И простете, че толкова много неща Ви наговорих. Имам предвид, че... разбирате, нали? Всъщност, не разбирате, но... Ох, обърках се. Чудесно е, че продължавате да се усмихвате и да ми кимате – ето, всички си мислят, че сме провели една много интересна беседа. Ами, това е, довиждане, аз...
„До-виж-дане, падре Ипо-моний! Слу-шах вни-ма-телно. Бла-го-даря“ – каза, подължавайки да се усмихва, папа Франциск и се насочи към духовните лица, които бяха излезли на стълбите пред катедралата, за да го посрещнат.
А отец Ипомоний, втрещен, невярващо гледаше след него, дълго след като и последният човек от свитата на папата не се скри от погледа му зад масивните двери на храма...
* „Vorrei salutarLa cordialmente con benvenuto in Bulgaria“ – „... Бих искал да Ви поздравя сърдечно с „Добре дошли“ в България!“ (итал.)
** „Mi dispiace, ma io non parlo italiano“ – „Съжалявам, но не говоря италиански“.
