На празника на Рождество Христово обикновено ходя на св. Литургия. Храмът ни е голям, но това не му пречи да е уютен. През зимата в него винаги е топло, колкото и студено да е вън. Застлан е с красиви килими, които ме карат да се чувствам като у дома. На този ден има красиво украсена елха за радост на деца и възрастни, вътре е светло – всички лампи и полиелеи са запалени и изглеждат като на тях да грее истински огън, църковният хор пее сякаш по-тържествено от друг път.
По време на празничната служба хората също ми изглеждат по-различно – излъчват радост и спокойствие. Много от тях пристъпват към св. Причастие. След това познати и непознати се поздравяват с усмивка на лице, казват си хубави неща едни на други, някои си разменят подаръци. Обикновено има поне няколко деца, застанали до свещеника, който раздава нафора, да черпят с бонбони по случай именния си ден. Момиченцата, облечени в красиви празнични роклички, се гушат до майките си. Момченцата тичат с лакомствата, които свещеникът им е дал.
Всяка година на Рождество Христово за мене е радостно и вълнуващо в нашия храм, но още не мога да забравя нещо, което ми се случи преди няколко години.
В началото на декември едно момче – българин, който живее в чужбина – се свърза с мене. Писа ми по електронната поща. Помоли ме да откупи двадесет коледни картички, а парите щеше да преведе по банков път. Става дума за поздравителни картички, които по инициатива на Енорийския ни център рисуват деца от социални домове и които след това се продават, а със събраните средства се организират летни и зимни лагери и екскурзии за децата. В нашата енория има така инициатива.
Желанието на това непознато момче беше тези картички да подаря на самотни възрастни хора в деня на Рождество Христово, след св. Литургия. Аз поех ангажимент, разбира се. Покрай всички останали предколедни задачи обаче съвсем нямах възможност да помисля как точно ще ги подаря.
В деня на Рождество Христово, по време на службата, си спомних за обещанието, а нищо не бях подготвила: нито картичките бях заделила, нито бях намислила на кого ще ги дам. В мига, в който мина „Отче наш“, веднага слязох в енорийския център под храма, харесах двадесет картички. Реших, че не може да ги подаря ненадписани. Съчиних кратко пожелание, подходящо за непознат човек: „Честито Рождество Христово! С пожелание за здраве и радост, мир и светлина! От храма“. Започнах да надписвам всяка от двадесетте картички внимателно, въпреки че бързах.
Когато се качих с подготвените картички обратно в храма, свещеникът все още произнасяше празничното слово. Слава Богу, бях тъкмо навреме. Когато свещеникът приключи, беше моментът, в който трябваше да започна да изпълнявам обещанието си – да раздам картичка по картичка на възрастни и самотни хора, които се намираха в храма.
Зaпочнах да се оглеждам и сред поздравяващите се и усмихнати хора, сред развълнуваните деца и родители видях една възрастна дама, която седеше самотно на един стол. Отидох при нея, поздравих я с празника и ѝ дадох картичка. Тя прочете пожеланието, усмихна се и развълнувана ми благодари. Разказа ми, че дъщеря ѝ отдавна живее в чужбина и рядко се виждат. Че живее съвсем сама. След това видях една друга възрастна жена, около която нямаше никой – като ѝ поднесох картичката, очите ѝ се изпълнха със сълзи и майчински ме прегърна. Подарих картичка на един дядо, който топло ми благодари и ръката му се разтрепери от вълнение, като взимаше картичката.
И така, докато не раздадох останалите картички на развълнувани и благодарни самотни хора, очевидно несвикнали да бъдат обект на внимание и за които явно отдавна никой не се беше сещал. Не знам кога за последно бяха получили коледен подарък или се бяха събирали на коледна трапеза с близките си. Картичката, която получи всеки от тях, ги трогна до сълзи. Само една обикновена картичка. Те всички обаче стояха там – насред светлия и топъл храм, а аз никога преди това не бях ги забелязала дори. И ако не бяха тези картички и обещанието, което бях дала на непознатото момче, нямаше да ги заговоря и в онзи ден...
Снимка: https://mymodernmet.com
