От доста време се разпространяваше из медиите вестта, че на 5 ноември Св. Синод на БПЦ-БП щял да заседава по украинския въпрос. Щели да вземат решение и то щяло да е в духа на „хайде на всеправославен събор!“. Най-вероятно някой митрополит, който обича да флиртува с журналистите, е пуснал „информацията“ и едни журналисти са я написали, пък други го повтаряха и преповтаряха пред българското общество. Защото всички знаем, че на хората им писна да ги занимават с премиери и заместник-премиери и търсят нещо друго, по-свежо от досадните валерисимеоновщини. Вчера обаче журналистическите пера бяха попарени до проскубване от изявлението на синодния говорител: „Не всяко събиране на митрополитите е заседание!“
Ти да видиш, значи! То и ние си мислехме така (защото си го знаем от опит, по-стар от повечето митрополити), но поне не го казваме. Защото, колчем го кажем, ни обявяваха за противоцърковни елементи, рушители на Църквата, модернисти, икуменисти и прочие -исти.
А като написах последната думичка (или завършек на думичка), се сетих за един виц на бившия Херцеговински епископ д-р Атанасий (Йевтич) от Сръбската православна църква. Разказа го преди време на една всеправославна конференция. Той обича да разведрява начумерения понякога тон на такива конференции с по някой оригинален анекдот. Та и тогава разказа следното:
По време на Втората световна война по земите на Югославия действали два вида формирования на съпротивата: на комунистите и на четниците. Те се биели с германците и другите сили на Оста, но понякога се биели и помежду си. Защото не се обичали по идеологически и други причини, а и си правели сметките за разпределянето на баницата след войната. Така веднъж на два върха в една планина били застанали два отряда – на партизаните и на четниците съответно. И както си му е редът, започнали да се ругаят – с чувство, по сръбски. Едните викали: „Комунисти-и-и!...“ Другите отвръщали: „Фашисти-и-и!...“ (за други ругатни владиката не спомена). А ехото, казва той, отвръщало: „-исти-и-и!... -исти-и-и!...“. Пък на сръбски „исти“ означава „същи“, „едни и същи“.
Дотук с вицовете. Защото нещата всъщност не са много весели. Никак дори. Защото къщата на православието се разклати сериозно от последното земетресение, пропука се и не се знае доколко и докога ще устои в този си вид. Думи на омраза и отчуждение звучат от върховете на църковната йерархия, а вярващите им подражават и се настройват едни срещу други.
Истината е, че православните християни не само у нас, но и по целия свят са жадни да чуят днес пастирско слово на правдата – мъдро, което не робува на човеци, нито на идеологии. Трудно се произнася такова слово. По-лесно е да се скрием зад фасадата на канони и закони или на онези митични „документи на 350 години“, „непреведени на български език“ и които уж българските архиереи трябвало да проучват. А Българската православна църква има много какво да каже от своя опит в междуцърковните отношения през последния век и половина – въпросът е дали сме си извадили поуки и дали сме станали по-мъдри от своя собствен път като поместна църква. По-безопасно е просто да честваме юбилеи на наши йерарси от преди 100-150 години. Не е лесно да се извлече духовна поука от техния път и да се действа сега. А примера ни го дава Добрият Пастир, Който не се скрива на безопасно място, уж да пази интересите на цялото стадо, но отива да търси погиналата овца.
