Бедните не правят революции

Няма по-сигурен начин да объркаш един неуверен в способностите си човек от това да му скръцнеш със зъби и да му покажеш, че за разлика от него ти плуваш в свои води. Той и без това е свикнал да се подчинява, не е нужно много, за да го стреснеш и бутнеш да седне обратно на мястото си. Не го е срам, и мърда даже! Ако опонентите на министъра уважаваха себе си и професията си, картината щеше да е различна. Министърът на образованието многократно е демонстрирал, че не е привърженик на диалога и явно има афинитет към спуснатите отгоре решения, но щеше да се види принуден да прояви поне елементарно уважение към колегите и подчинените си. Щеше да седне с тях на една маса и да разговаря като с равни. Пък после пак можеше да извърти нещата в своя угода. А сега за него те видимо са плебеи, които дори разговор на равна нога не заслужават. Дано учителското съсловие намери сили и вяра в себе си и да надскочи пораженческото си мислене, което вече доста години култивира у себе си.

Всъщност, проблемът има и сериозни богословски измерения. Вярно е, че наричат християнството религия на бедните, но това въобще не значи, че Христос издига бедността в добродетел, нито я счита за източник на сила. Просто Господ чува онези, които викат към Него, а богатите по-трудно се разделят с илюзията за своята самодостатъчност. Християнството дава възможност пред очите на Бога всеки да прояви своята собствена и абсолютна ценност, независимо от това дали е богат или беден. А за онеправданите през вековете, които са имали потребността от развитие, това е било много. Често пъти даже всичко. Но за да се възползва от Божия дар бедният е трябвало да прозре, че не само с хляб ще живее човек. Което особено за лишения от насъщен се оказва труднопреодолима летва. Така че нито богатството е порок само по себе си, нито бедността е добродетел. Изкушението, което и бедни, и богати трябва еднакво да преодолеят е зависимостта от материалните блага и приемането им за фуднаментална ценност в живота. Богаташът е привързан към "мир сей" с толкова много и разнообразни връзки, че е цяло чудо да успее да се размърда в собствената си златна клетка. А на бедния сърцето е в клетката на богатия - там е мечтата му, там е съкровището му. Както ни казва и Христос в Евангелието: Където е съкровището ви, там е и сърцето ви.

Ако в обществото е нужен силен дух, за да постигаш целите си - богоугодни или не, то колко повече това важи за духовния живот в Църквата. А какво е силен дух освен способност да рискуваш и да жертваш нещо. За съжаление, нищетата, която характеризира християнското ни битие днес няма нищо общо с онази, която облажава Христос. "Блажени нищите духом, защото тяхно е Царството небесно". А ние превърнахме безличието в смирение, давим се в комплекси, но иначе морето ни е до колене и животът ни е ясен като учебник по догматика, щастливи бедняци сме в своето гето. "Без риск няма духовен живот", казва старецът Софроний Сахаров. Евангелската нищета е постижима само за силните духом, за Господните приятели. Да осъзнаеш нищетата на духа си в светлината на Божието Лице е болезнено и малцина са способни на понесат тази болка. Това е истинска революция. Това е пробуждането на падналия Адам. Затова да не се чудим, че Христос крие лицето Си от нас, които сме сити с добродетелите и пороците си. Нищетата, която Господ иска да види у всеки Свой последовател, е пътят на кеносиса - по който единствено може да срещнем себе си и Бога.