Преди около две седмици се придвижвах с кола по софийските улици. На едно голямо кръстовище спрях на светналия пред мен червен светофар (както, впрочем, обикновено постъпвам).
Зад мене заби спирачки един поочукан Опел. От него с мъка се измъкна едър субект, който взе да ръкомаха и да жестикулира с ръце. В първия момент си помислих, че чичкото просто малко по-емоционално вика вестникарчето от кръстовището. Трябваха ми пет минути, за да осъзная, че знаците с ръце и крясъците всъщност са по адрес на моята майка, чийто син-нещастник си позволява да спазва Закона за движение по пътищата.
Първоначалният шок от нелепата ситуация бързо отмина и се смени с гняв и негодувание към балканския бабаит. На следващото кръстовище спрях колата, бабаиткото усети, че май е попрекалил и бързо-бързо се изнесе по уличките.
Защо ви занимавам с тази историйка ли? Защото днес се почувствах по същия начин. Няколко минути не знаех как да реагирам, след като научих за водевила с Галактион, Бинев, Бърнард Лоу и Ко(мпания). Отдавна не се бях чувствал толкова нелепо. А след това се усетих като напсуван на майка. И много се ядосах.
Някакви титани на духа от ВИФ и Стара Загора се гаврят с нас публично в компанията на един разследван за прикриване на педофилия архиепископ (е, нашите момчета поне в това отношение са си съвсем нормални) и няколко представители на „Опус Деи“.
На снимките Галактион изглежда видимо доволен от мероприятието, а пък Бинев вече се е проникнал от чувството за дълг и историческа отговорност пред идните поколения. В този смисъл вътре в „коалицията“ конфликт няма. Всеки е сбъднал желанията си, всеки е дал според възможностите си.
Случката, разбира се, не е нещо кой знае какво в сравнение с практиката на симонѝя – купуването на духовен сан или доходоносен административен пост в Църквата, – особено разпространена практика на Балканите през 18 и 19 в. Нито пък реалното влияние на мутрите се разпростира само в пределите на Старозагорска област. Случката е просто детска пакост в сравнение с убийството на о. Стефан Камберов от неговите събратя. Дето се вика: нито е първата, нито ще е последната магария в Църквата.
Само че аз съм много ядосан. Защото някакви субекти безобразничат в моята къща и плещят глупости от мое име, от името на Църквата. Неизвестно защо утре сутрин не те, а аз ще трябва да се срамя и да обяснявам на колеги и познати, че по принцип тя, Църквата, си е Христова и че подобни акции не могат да ѝ навредят. Сигурно трябва да кажа, че по принцип всички сме грешни и допускаме фалове, но пък точно такива болни и немощни дойде да спаси Христос. Няма да го направя. Защото съм ядосан. И защото на дебелоочието и наглостта трябва да се реагира силно, остро и масово.
Какво правим в тази ситуация? Очакваме Светият Синод мъдро да обезсили мероприятието в Рим и да обясни на новоизпечения благородник, че е станала грешка! Надали. Да очакваме вълна от протести в Старозагорска митрополия и скорошна оставка на Галактион? Никога! Та неговият антураж лично се е насладил на историческото събитие, римските софри и персоналните екстри. Какво ни остава тогава?
В светското общество имаме явлението „обществено мнение“. Сиреч мнение, което много лесно се манипулира, но пък е много важно за политическите процеси. Ако на критична маса от хора им „кипне“ по едно и също време, то тогава падат и правителства, и президенти. В Църквата обаче имаме дефицит на „лично мнение“ – сиреч мнение, което верните могат да изразяват отговорно и свободно в лоното на Църквата, мнение, което ще влияе на административните и пастирските решения, взимани от йерархията, просто защото тези решения засягат всички нас. Добрата новина е, че БПЦ, в лицето на свои известни представили, доставя неуморно нов и нов материал-дразнител за култивиране на „лично мнение“. Защото то се култивира и отглежда много-много бавно от нормалните духовници, от живото общуване в енориите, пряко продължение на евхаристийното ни общение, от качествената литература. С една дума – чака ни работа.
Най-великите умове на човечеството са се опитвали рационално да обосноват по безусловен начин Божието съществуване. Известни са доказателствата на Тома от Аквино, на Анселм от Кентърбъри, облогът на Паскал. Някой обаче беше извел най-убедителното доказателство по следния начин: християните за две хиляди години не успяха да разрушат Църквата Христова, следователно Бог съществува.
Вижте още: Отворено писмо на митр. Йосиф по повод новия архонт на БПЦ
