ИЛИ КОЙ КАК РАЗБИРА ВЕЛИКИТЕ БЪЛГАРИ
Преди вече повече от две хилядолетия сред юдеите се появява Този, Когото те чакат отдавна и Когото въпреки това посрещат като толкова необичайно явление, че накрая Го предават на кръстна смърт. Донеслият “не мир, а меч” (Мт 10:34) Богочовек Иисус Христос предизвиква брожение както сред Своя народ, така и в Синедриона – сред духовните водачи израилеви. Така, при едно от многото обсъждания на мерките, които да бъдат взети спрямо непрестанно увеличаващата се общност на Неговите последователи, високо уважаваният в своето време законоучител Гамалиил изрича паметни и до днес слова: “Оставете се от тия човеци и не ги закачайте; защото, ако тоя замисъл или това дело е от човеци, ще се разруши; ако ли пък е от Бога, вие не можете го разруши; пазете се да не би да излезете и богоборци” (Деян. 5:38-39).
Добре известно е уважението, с което се ползва този наистина емблематичен израз в традицията на Църквата. Той не само остава водещ принцип в отношението ни към всичко ново и непознато, но и показва дълбоката вътрешна връзка между истинските неща – дори и тогава, когато те видимо противостоят. Осъдилият Спасителя и Неговата Църква Синедрион в лицето на един от своите най-авторитетни представители засвидетелства в крайна сметка и един дълбок усет за истинността на състоялите се “в ония дни” съдбовни за всички човеци събития. Неслучайно се предполага, че именно заради тези свои думи Гамалиил си спечелва и авторитета на един от първите повярвали в Иисус Христос юдеи.
Около 1900 години след като Гамалиил изрича крилатата си препоръка по отношение на Църквата един народ, чиито християнски корени често се изтъкват като пример за успеха на християнската мисия, дава на света нов “учител”, един от онези нови “месии”, с чието присъствие и продължаващо влияние Църквата така трудно ще успява да се конкурира на свободния религиозен пазар, който предлага новото време. Той не е еретик, защото онези, срещу които Църквата изправя цвета на своята богословска мисъл в миналото, са всъщност преди всичко ревностни християни, които по един или друг начин изопачават и променят вярата, “веднъж завинаги предадена на светиите” (Иуда 3). Той не е и сектант, тъй като не си поставя за цел учредяването на какъвто и да било “алтернативен” синод или пък на някаква парацърковна организация. Той е “Учител” с главна буква – нещо, за което и най-упоритите еретици не са посмявали да се самообявяват (с изключение, разбира се, на всевъзможните “еманации” и “еони” с гностически произход).
Една негова възможна кратка визитка звучи така: “Християнин, който вярва в прераждането”. Така поне го представиха онези, които са се потрудили над запознаването на аудиторията с обявените наскоро (в самото навечерие на Рождество Христово!) за “велики” българи. Но, както и в познатата реклама, това още не е всичко. Защото неговото величие се оказва от такъв мащаб, че той е поставен в първата “десятка” – там, където от уважение към величието на останалите класирането е дадено по азбучен ред – да не би някой от най-великите да се обиди, че е принизен в сравнение с друг, не толкова велик, свой сънародник. Може би само с тази азбучна подредба трябва да си обясним и по-предните позиции в сравнение с него на личности като св. княз Борис І, йеродякон Игнатий (Васил Левски), светите братя Кирил и Методий и преподобния Паисий Хилендарски. Вече не можем да не се досетим кой е този носител на величието, служител на духовността и повелител на отвъдното... той е, разбира се, “учителят” Петър Дънов! И тъй като някак си ни е трудно да подминем факта с удобното в такива случаи “No comment”, ще опитаме да хвърлим поглед върху измеренията на родните представи за месианство и величие в дадената от законоучителя Гамалиил перспектива – проверката на времето.
Някой би казал, че някакви си пет-шест десетилетия все още не са достатъчно дълъг период за измерването на каквито и да било действителни стойности на непреходност и съответно – на величие. Напълно е възможно след още толкова време за “учителя” да си спомнят само малцина негови последователи при това в напреднала възраст. За съжаление обаче твърде е възможно и точно обратното – най-малкото, съдейки по интернационалния обхват на неговото “братство”. Иначе надали националната ни телевизия щеше да отразява всяка година с такава последователност танците около рилските езера. Всъщност малцина подобни “учители” от близкото минало се радват на подобно влияние след своята смърт. Религиозни експериментатори като граф Лев Толстой оставят следи повече в базата данни на специалистите по сравнително религиознание, отколкото в някакви продължаващи във времето школи от ученици и последователи – точно както е в перспективата на Гамалиил: с тях си отива и тяхното учение. Случаят с “учителя” Дънов и дъновизма обаче е очевидно различен.
Тук, разбира се, няма да коментираме причините, поради които както той, така и учението му са отхвърлени от Църквата, защото това отдавна е направено и по въпроса съществува обширна литература. Онова, което ни интересува, е защо наистина, противно на очакванията ни, един (нека го кажем направо – религиозен шарлатанин) продължава да оказва толкова силно влияние десетилетия след като е напуснал този свят. Защото, колкото и да не може да се смята за достатъчно представителен, изборът на нашите сънародници не трябва да бъде и пренебрегван. Коментаторите в студиото на БНТ с основание отбелязаха, че това е изборът преди всичко на хора, които притежават достатъчно висока степен на грамотност, за да гласуват по Интернет или чрез т. нар. sms-и, но точно в това е проблемът. Защото, ако този избор е действително представителен за образованите българи, то тежко и горко на народ, образованата част от който показва ценностна система, в която лица от рода на Петър Дънов и баба Ванга (13-то място) изместват с много позиции назад личности като св. Софроний Врачански (90-то място), св. Климент Охридски (51-во място), св. Евтимий Търновски (45-то място) и св. Йоан Рилски (20-то място). А това са личности, чиито имена бележат действителните ни духовните ориентири през вековете! За разлика от други, които по-скоро си поставят за цел да подменят и заличават тези ориентири.
Неприятно е да се признае, но съдейки по класацията “Великите българи” разбираме, че съвременният образован българин има една доста объркана представа за измеренията на духовното величие. В тази представа това, че ежегодно в България се стичат определен брой чуждестранни последователи на учение, в чиято основа стои българин, е далеч по-важно от някаква си християнска църковна идентичност, за достигането до която князът-Покръстител и още десетки и стотици работници на църковно-просветното поприще са посветили живот, сили и умения – само и само българският народ да не тъне в мрака на езичеството.
Ясно е, че днес всичко това не е чак толкова важно. Неясни обаче остават две неща: 1) защо наистина, въпреки аргумента на Гамалиил, сме свидетели на едно толкова упорито оцеляващо през годините лъжеучение (казано на езика на Църквата) и 2) защо и с какво това лъжеучение толкова много възхищава съвременния българин, та е успяло почти да измести от подредбата на неговите приоритети Църквата и автентичната християнска вяра, на която сме наследници благодарение усилията на онези, които “учителят” Дънов е успял да измести така успешно в умовете ни? Разбира се, двата въпроса са свързани и отговорът на първия до голяма степен зависи от отговора на втория. “учителят” живее чрез своите “ученици”, а те, от своя страна, подхранват и поливат усърдно неговото “учителство” толкова, колкото имат нужда, и дотогава, докогато желаят. И това не означава, че Гамалиил греши в преценката си: би било смешно да спорим с него върху нещо, което е самоочевидно. По-скоро би следвало да се замислим, заслужава ли наистина алтернативната духовност чак толкова много нашето внимание и докога всъщност ще продължаваме да даваме живот на “учители” и духовни измамници от всякакъв род и вид?
И още нещо: докога ще продължаваме да търсим това, което “сме дали на света”, там, където не му е мястото?Месианизмът е близък не само на нашия народ, да не кажем дори, че на нас е много по-малко присъщ, отколкото на други народи. И точно затова е смешно и наивно да продължаваме да търсим величието си във фигури, с които подсъзнателно ни се иска да свържем някаква наднародностна, особена българска мисия в този свят. Съдбите на малките народи почти винаги раждат месианизъм от типа на “учителевия”. Особено е важно “големите” народи да бъдат принудени в някакво обозримо бъдеще да станат “ученици” на своите “малки” съ-съществуващи. Така и “учителят” Дънов – запознатите са наясно с това – проповядва някаква особена мисия на българския народ: да стане “новата раса”, която ще поведе към духовните висоти (познайте кого?) – ами, разбира се, дори и американците! И това вече не е просто смешно и наивно. Това е мислене, което издава комплекси – комплексите на малкия човек, малкия народ, въобще на малкия, който не е голям и поради това трябва да намери начин да стане такъв поне в своите мечти и фантазии.
Много по-адекватно и с много по-висока степен на истинност българският народ би могъл да търси величието си, ако въобще това е нужно, в онзи определящ избор на княза-Покръстител, който е потвърден и от почти всички негови приемници и следовници и който свързва завинаги нашия народ и нашата поместна църква с действително великата православна традиция и духовност – нещо, което много по-развити от нас днес и в миналото народи не са успели да удържат. Нищо, че нашите големи имена са в общия случай ученици на другороден духовен център: величието се измерва и с това, да бъдеш достоен приемник и пазител. Пък и нали вече нямаше “юдеин, ни елин” (Гал. 3:28)? Впрочем и нехристиянските ни и нецърковни приноси към “света” не са кой знае колко много оригинални. Нека, след като проглушихме ушите на света с “оригиналния български” характер на богомилството (възродило древна ерес), да не повтаряме същата грешка и по отношение на дъновизма! Защото народът ни има нужда не от фантазмено месианство, а от трезва преценка за себе си и за своите собствени качества.
Но да се върнем на Гамалиил и неговият аргумент за истинност. Всъщност той е отправил своя съвет към юдейските духовни водачи, а не към юдейския народ въобще, още по-малко към тогавашните езичници. Може би днес, от позицията на времето, сме склонни да абсолютизираме казаното от него и така да стигнем до погрешни изводи. Със сигурност това, което законоучителят Гамалиил е искал да направи, е било само да предпази първите юдео-християни от преследванията на Синедриона. Но той в никакъв случай не е имал предвид упорството, с което хората са в състояние да поддържат собственото си неверие, облечено в авторитета на поредния “духовен” водач. Така че Гамалиил остава прав в своята преценка: ако делото е човешко, то ще се разруши, независимо кога. В същото време обаче – и тук е личната отговорност на всекиго – всяко човешко дело може да изглежда устойчиво, докато има човеци, които упорито го поддържат.
Така че в конкретния случай за нас като народ би било добре да преосмислим отново действителните духовни стойности и ценности, за да можем да стигнем по този начин и до действителните и непреходните измерения на величието. Защото величието на “учители” от типа на вече споменатия има повече външни стойности, отколкото вътрешно съдържание. “Учители” е имало и ще има, но Учителят ще остане един – Този, Който е “пътят и истината, и животът” (Иоан 14:6), Който ни изпрати Духа Утешител да ни наставлява във всичко и да ни припомня това, което Той е говорил (Иоан 14:26). Този Дух обаче пребивава в Църквата, тя е мястото, където най-добре ще можем да се вслушваме и да чуваме Неговите подсказки и напътствия, за да имаме необходимия имунитет към лъжеучителите и лъжеученията, така или иначе съпътстващи ни във всички времена.